Показват се публикациите с етикет лирика. Показване на всички публикации

петък, 10 юли 2015 г.

неделя, 7 декември 2014 г.

БЛАГОСЛОВЕНА С ЛЮБОВ

На Ангел

Сърцето ми шепне с най-нежния глас:

„ Все още съм влюбено, влюбено аз!

Преди години – почти половин век

срещнах един невероятен човек.

Сърцето ми трепна и в миг го позна,

че вече е влюбено в него призна.

Запяха звънчета вълшебни във мен,

разбрах, че за мене е той отреден.

Струяха от погледа нежен любов,

красива магия, най-сладкия зов.

Разтвори душата ми млада крила,

намерила своята сродна душа.

И тръгнахме заедно сплели ръце –

рамо до рамо, сърце до сърце..

Бял ангел небесен летеше над нас

и пееше птица със приказен глас.

Бързо половиния век отлетя.

По нашите стъпки цъфтяха цветя.

Две ябълки златни любовта ни роди-

най-ярките наши човешки следи.

А после в живота ни, с обич богат,

разцъфна разкошно най - нежния цвят –

внучка прекрасна – роза омайна,

венец на една любов всеотдайна.

Днес благославям септемврийския ден,

в който любимия застана пред мен.

Когато се вгледах в очите добри,

душата ми, двойница своя откри.

ПЕСЕН ЗА ЧУДЕСАТА НА СЛОВАТА

Генка Богданова

Когато ранени, от думи студени,

от злоба, коварство, печал,

се гърчат сърцата, във плен на тъгата,

потънали в страх, или жал

и вярата гасне, в гърдите безгласна,

и няма надежди, мечти.

повярвайте, хора, и страх и умора,

лекуват се с думи добри.

Четете словата – балсам за сърцата,

тъгата ви ще отлети

и пак ще изплува, надежда крилата,

и вярата пак ще цъфти.

Тогава душата, лети на крилата

на смели човешки мечти,

сияе в позлата и бликат словата

и тя чудеса ще роди.

И ако словата, докосват сърцата

и чувства пробуждат във тях,

ликува земята, блести синевата,

и бликат, и сълзи, и смях.

И звънките рими, запяват незрими

в хор Одата на радостта,

и в светлината се преражда душата,

по - мъдра и много добра.

НА НАШИТЕ ДЪЩЕРИ

Господи, благодарим, че ни дари

с двете ни прекрасни, мили дъщери!

Днес две слънца живота ни огряват,

те с радост и с надежди ни даряват.

Скромни са и двете, умни и добри-

Стефка и Диана – нежни дъщери.

За тях и в ада можем да отидем,

понесли бихме болки и обиди,

с надежди и мечти за тях живеем,

обичаме ги, с двете се гордеем!

Родени с радост, отгледани с любов –

те са дар безценен, Божи благослов!

БЛАГОДАРЯ, ЛЮБИМИ!

Вървим един до друг, рамо до рамо,

а между нас – една любов голяма.

След нас – белязана със труд пътека,

която ни изведе тъй далеко.

Виж, до нас и дъщерите ни вървят

в правилна посока, всяка в своя път.

А внучката със обич ни дарява

и дните ни със радост озарява.

И днес, отново в празничния час,

ОБИЧАМ ТЕ, ЛЮБИМИ! казвам аз.

До теб в житейския си път вървях,

с тебе окрилена и щастлива бях!

Бъди до мен! Обичай ме, любими!

Гордея се, че нося твойто име,

че за мене твоето сърце тупти,

че единствен на света за мен си ти!

БЕЛЕЗИТЕ ПО ДУШАТА

Генка Богданова

Тези белези са знаци за спомени тежки

за мъртви надежди, за болки и рани,

за предателства грозни, за обиди и грешки,

за тягостни чувства в сърцето събрани.

Белезите по душата са уроци сурови.

Белезите по душата са за нас изпитание,

доколко за живота сме ние готови,

доколко имаме още мечти и желания.

ЕЛЕГИЯ

Генка Богданова

Самотна като кукувица

угасва бедната вдовица,

като по чудо оцеляла,

в селото – глухо, запустяло.

Очите й във нищото са взрени,

смъртта очакват примирени.

Кревата – с бял саван постлала,

„ чеиза” си за Там събрала.

„Аз знам, самичка съм, така, че,

за мене няма кой да плаче,

в последен път да ме изпрати…

За мене гроб ще е кревата.

Мен вятърът ще ме опее

и песен тъжна ще запее,

че няма кой за мен да жали,

за мен свещица да запали.

Светът открадна ми детето,

гладът опустоши селцето,

от скръб мъжът ми се спомина,

без мене в свят добър замина.

Какво съм аз? Дърво без клони

За мене кой сълзи ще рони?

С прах времето ще ме покрие,

и името ми ще изтрие.

И само покрива над мене,

днес няма кой да ми отнеме.

Тука, под стрехата родна

ще бъда скоро аз свободна.

От болки и от грижи черни,

от глад, и от тъга безмерна,

свободна и от самотата,

от страха, от нищетата…”

А вечерта се спусна вече?
Пристигна с нея от далече

и „гостенката” безпощадна.

Погали я ръката хладна.

Целувка ледна по очите -

и свършиха за нея дните.

Покой жадуван я обгърна

и тя във ангел се превърна.

петък, 7 март 2014 г.

МОЖЕ БИ…

Може би защото пролетта

днес ме целуна с топли устни,

ме омая сладко песента
на птиците – певци изкусни.

Може би, защото лек ветрец
ласкаво косите ми погали,
скрития в душата ми щурец
буди чувства - зимен сън заспали.

Може би, защото си до мен,
и ме топли нежният ти поглед,
моят дух се чувства окрилен
и отново замечта за полет.

Генка Богданова

петък, 10 януари 2014 г.

ПЕСЕН ЗА ЧУДЕСАТА НА СЛОВАТА

* На поетесата Христина Радомирова *

Генка Богданова

Когато ранени, от думи студени,

от злоба, коварство, печал,

се гърчат сърцата, във плен на тъгата,

потънали в страх, или жал

и вярата гасне, в гърдите безгласна,

и няма надежди, мечти.

повярвайте, хора, и страх и умора,

лекуват се с думи добри.

Четете словата – балсам за сърцата,

тъгата ви ще отлети

и пак ще изплува, надежда крилата,

и вярата пак ще цъфти.

Тогава душата, лети на крилата

на смели човешки мечти,

сияе в позлата и бликат словата

и тя чудеса ще роди.

И ако словата, докосват сърцата

и чувства пробуждат във тях,

ликува земята, блести синевата,

и бликат, и сълзи, и смях.

И звънките рими, запяват незрими

в хор Одата на радостта,

и в светлината се преражда душата,

по - мъдра и много добра.

понеделник, 6 януари 2014 г.

КОГАТО ВЕЧЕ МЕ НЯМА

Генка Богданова

Ако мене ме няма – зората пак ще изгрява,

извор ще блика, и славеи в хор ще запяват,

слънце ще гали земята със ласкави длани,

радост ще блика, ще има и болки и рани.

Ако мен ме няма, други след мен ще живеят,

ще обичат, ще страдат, сълзи ще ронят, ще пеят,

Ще зреят житата в полята ни плодородни,

птици ще славят труда на хора свободни.

Ветрове и коне пак ще препускат свободни,

ще има и подлост, но и дела благородни,

доброто и злото, вкопчени в битки вековни,

ще бележат живота с дела добри и греховни.

Деца ще раждат майки от любов озарени,

влюбени ще се срещат от мечти окрилени,

Други майки, ще страдат за рожби изгубени,

от болести, алчност, или злоба погубени.

И без мене ще се върти кръга на живота,

ще крачи света към свойта житейска голгота,

ще руши, или ще изгражда – нещастен, щастлив,

многолик, многоцветен, или мрачен, тъжно - сив.

Но, вплетена в него, следа и от мен ще има,

белязана с моята обич към всичко любимо –

родители, дом, мъж и деца обожавани

и приятели верни, от мен уважавани.

Ще говорят за мене топли стихове в рими,

ще ви погалят словата ми с нежност незрима,

от стиховете спомен за мен ще отпиете,

ако ме търсите – в книгите ще ме откриете!

събота, 23 ноември 2013 г.

Генка Богданова

Бе стар и невзрачен, в балтона протрит,
с бомбе избеляло, с галоши стари
Мръсен, небръснат, този странен „чешит”,
спеше на пейките, в паркове, гари…

Замръкваше често до смърт прегладнял,
мрачен, унил– като улично куче.
Навярно по чудо в студа оцелял –
осъмваше денем където се случи!

Бързащи хора, с хладно презрение
извръщаха скрито, с погнуса в очи.
В други трепваше миг съжаление,
но с чувството, че тази жал им горчи.

Не спираше никой до клетника стар
никой за поздрав длан не подаваше.
Той нямаше близки, ни верен другар,
за обич нежна не се надяваше.

Нямаше с кой самота да споделя,
ни с кой да разделя и залъка сух,
Нямаше бъдеще, дом и постеля.
О, сляп бе светът покрай него, и глух!

Но срещна ранено улично куче,
събраха ги техните сродни съдби,
от него старецът обич получи,
и стоплен с жестокия свят се прости.

понеделник, 18 ноември 2013 г.

ПРЕД РОДНАТА МИ КЪЩА

Генка Богданова

Душата ми e днес пред тебе на колене.

Тъжно и виновно в мен сърцето стене.
Ти стоиш пред мене тиха, посивяла,

рони се мазилка от стената бяла.

Прашните прозорци с укор ме поглеждат.

Моите ресници през сълзи се свеждат.

На стрехата грачи ято черни врани,

като,че за помен тъжен са събрани.

В малката градинка живо цвете няма

Колко ли се сърди на небето мама?

Суха е асмата, орехът – отсечен,

дворът запустял е, на тъга обречен.

А коминът черен с болка ми изплака

как горили в него снимките на кака,

плодните дръвчета, булото от свила,

мамината ракла, спомените скрила…

И вратата с ключа гръб към мен обръща,

аз не съм стопанка в родната си къща,

че на чужди хора къщата предадох,

с нея всичко свято за пари продадох.

ВЯРВАЙ В МЕН!

Генка Богданова

Сърцето ми щастливо до твоето тупти.

Любими, чуваш ли го? Чувстваш ли го ти?

Сърцата ни в синхрон отдавна бият,

нима съмнения нелепи още крият?

Нима те мъчат мисли невъзможни?

Съмнението ражда чувствата тревожни.

Знаеш, че със тебе с радост съм се сляла.

И без теб не зная как ли бих живяла?

Душите ни отдавна , мили, се откриха,

но любовта ни днес спокойна е и тиха.

Стига ми да чувствам топлото ти рамо,

стига ми дори усмивката ти само.

Моля се на Бог до теб да остарея,

сетният си ден със теб да доживея,

ти да ме изпратиш в оня ПЪТ ДАЛЕЧЕН,

а ТАМ да ме откриеш - пак на мен обречен!

ВЪЛШЕБЕН МИГ

На внучката ми Ади

Слънцето в очите ти се гмурна

и закачливо – сладко се засмя.

Синята вълна на гръд лазурна

смеха ти весел нежно залюля.

Бризът лек лицето ми погали,

и пак в гърдите птицата запя,

чувствата, в сърцето ми заспали,

пробудиха се – дъхави цветя.

Заваляха благозвучни рими

и всяка като песен зазвъня,

на криле вълшебни и незрими

душата ми отново полетя.

БОЛКА

Генка Богданова

Спомням си с болка и с тъга голяма

за нещо безценно – сандъка на мама.

За оня, белия, с рози изписан,

да пази спомени скъпи орисан.

Белият сандък - чеиза на мама

в дома ми модерен вече го няма.

Няма ги вече и ризите бели,

шитите рокли – дъги заблестели.

Няма ги скромните мъжки одежди,

мечтите на мама, онези надежди…

чергите писани, нощем тъкани,

в гостната стая по празник постлани.

Остана в сандъка и снимката стара –

мама и татко на някаква гара.

Няма го бялото було с венчето…

Остана ми само болка в сърцето.

Остана ми само вината горчива,

остана въпросът: „Нима съм щастлива

без двора на татко, без къщата родна,

където пораснах щастлива, свободна.

Където смехът на кака се лееше,

а майка ми в стана тъчеше и пееше?!”

Няма ги вече цветята на мама,

сандъкът със спомени вече го няма!

Сега се питам, дали със земята,

с родната къща и двора с цветята,

аз не продадох, с душа изстинала,

своята съвест и своето минало.

И нека животът сега ме подмята –

дърво без корен, останал в земята,

листо посърнало,от клона откъснато…

Сега страдам и се виня непрекъснато,

за своя грях, за вината голяма -

продадох с дома си и сандъка на мама!

ВАЛИ ТЪГА

Генка Богданова

Навън вали… Намръщено небето

душата моя в примка хладна стяга.

Едно листо, от вятъра поето,

със въздишка в кална локва ляга.

Вали, вали…Разплаканата есен

прощава се с последните си дни.

Заглъхнала е всяка птича песен,

реката влачи мътните води.

На покрива, настръхнали врабците,

проклинат есенния дъжд студен

и със главици, под крилата скрити,

днес са мрачни и унили като мен.

Тягостно и сиво е! Дъждът вали!

Дали защото младостта я няма

съм тъжна и сърцето ме боли?

Мираж ли слънчев бе, или измама,

че с вълшебство кратко ме омая?

Тръгна си завинаги от мен, нали?

За „сбогом” не помаха тя накрая.

Не, аз не плача! Навън тъга вали…

БЛАЗЕ МУ?

Генка Богданова

Блазе на този, който грижи няма
и спи блажено сладкия си сън!
Не будят го ни любовта голяма,
ни на мечтите сребърния звън.

Блазе ли? Не, не вярвам, че в сънят му
в покоя сънен красота трепти,
че чувства, че живее, че в света му
духът му скита, пее и лети.

Господи, не искам аз такъв покой,
дни и нощи - сънни, безметежни!
Мечтая чувствата като порой
да ме връхлитат – страстни, или нежни.

С криле и с дух на неспокойна птица -
да летя над всяка скука сива,
да бъда и робиня и кралица,
да чувствам, че ме има, че съм жива!