ПУСТИТЕ МЕРАЦИ

 Не ме гледай, мило чадо,

че съм вече  стар, бял дядо –

сгърбен, с виснали мустаци!

Имах си и аз мераци.

Лятос тръгнах  пак към плажа

погледът си да облажа,

че ми се прииска лудо

да погледам „мацки” – чудо.

Бабата ми се спомина -

утре правим й година.

Вече съм самичък вкъщи,

няма кой да ми се мръщи,

няма кой да ми мърмори,

нито пък скандал да стори.

Да ми викне :”Дрът пергиш,

де си тръгнал? Я се виж,

сбръчкан, кльощав, побелял,

сякаш сняг те е валял!

Зъби нямаш си в устата,

а умът ти във главата,

май отдавна  хич го няма

нищо,че е тъй голяма…

Де си тръгнал, бре магаре,

виж си кокалите стари!?...

Знаех й „репертоара”

аз на бабата си стара.

Но нали я няма вече

се реших и аз ,човече,

на морето да  отида

морски чудеса да видя –

булчици по монокини

и девици без бикини –

тънички като фидани,

а с гърди като камбани…

Но нали съм кутсузлия,

няма смисъл да го крия,

вместо да съм очарован

върнах се разочарован.

Питаш ме какво се случи?

Пустият късмет! Улучих

вместо тъничка девица

гола някаква слоница.

Кълките й – девет ката,

цици нямаше горката,

задни части – цял мегдан,

а коремът й – казан  

с прекипяла, мазна лой.

Гледа ме и ми се хили,

прави ми очички мили.

Причерня ми пред очите,

отвратих се от жените

и сред дюни и трънаци

разпиляха се мераци.

Всичките ги аз забравих.

Харно, че не се удавих.

Цял живот жени сънувах,

цял живот за тях бленувах,

но тази "прелест" като зърнах

във евнух се аз превърнах!

Генка Богданова

КОЙ КОГО ПРЕЦАКА

І.ГРАЖДАНКАТА ЗАРА:

ЗАРА:

Да ви се представя, Зара!

Често ходя на пазара

да си купя зеле, лук,

хубав, пресен зеленчук,

плодове и сладки дини,

расли в селските градини.

Е, пред вас не ще да крия,

славя се като пинтия.

Не съм с пръстчета широки,

търся аз безплатни стоки,

но на качество държа.

Мразя с хитрост и лъжа

селянки да ми продават

зеленчуци що не стават

и за селските прасета,

или някакви ментета.

И девиз си имам даже:

„По-добре да се облажа,

ако може без да плащам!”

Тъй, че разговор подхващам

с продавачка на сергия,

забрадена със шамия

и надълго – нашироко

хваля  цялата й стока.

После питам за децата,

дали радват й душата,

за свекървата проклета,

дето трови й сърцето….

Ръся и  похвали щедро

и й се усмихвам ведро.

Щом спечеля й сърцето,

вадя вместо портомонето,

аз  торбата си дълбока

и я пълня с прясна стока.

Време дойде ли да плащам

друга песен аз подхващам,

бъркам ужким за парите,

и  се хващам за гърдите,

после писвам до звездите:

- Боже, де са  ми парите?

Ах, разбойници проклети,

нека съхнат ви ръцете!

До стотинка ме обрали!

Боже, кой ще ме пожали?

Нямам и стотинка вече,

а кварталът е далече,

вкъщи старата си леля

болна гледам на постеля.

Как ще сготвя супа топла?...

Слуша жалните ми „вопли”

простодушната женица,

па протегне ми десница,

със монети за трамвая

и нали сълзи  не трае

подаде ми и торбата

да помогне във „бедата”

„Трогната” ръка целувам,

на нещастна се преструвам,

после бързо със торбата

аз се скривам сред тълпата.

Утре,  в другия пазар,

ще приложа трикът стар.

 ІІ.СЕЛЯНКАТА  ТАНА:

Вчера тръгнах към пазара

с нашата комшийка Мара

и със сватята й  Гичка,

щото в тяхната количка

натоварих мойта стока -

бяхме все в една посока.

С дружки лесно се пътува. 

Мара взе да ни  хортува:

Дружки, вчера отзарана

на пазара кражба стана.

На една жена любезна

портмонето й изчезна.

Тъкмо  теглех  зеле прясно

разпищя се тя ужасно,

чак уплаших се, сестрици.

Взели всичките парици

и трамвайните билети

пустите крадци проклети…

Гражданката съжалих,

зеленчук й подарих.

Гичка  се разкиска  там:

- Маро, станахме за срам!

Тя и мен преметна яко,

аз пък подарих й мляко,

прясна сирене, извара

за болната й леля стара.

И на мен ми кипна келя:

- Аз се блъскам във Обеля

да посея, да копая,

за да нахрантутя тая!

И пари й дадох даже,

нека Бог да ме накаже!

И на мен се случи  случка,

изигра ме тази кучка!

Вярно, че съм в село расла,

но не съм в ливада пасла.

На маймуна ще ме прави?

Де ги ди, шамари здрави!

Аз фасонът й се смажа,

как се лъже ще й кажа,

ама тъй, че да запомни

дълго селянките скромни!

Щом измамата разкрихме

с Мара ний се съюзихме

тази крадла да накажем

и фасона й да смажем.

А на следващият ден

на пазара срещу мен

тя се появи отсреща!

Кипна ми кръвта гореща,

но да се  владея  зная -

за разплата иде края.

Спря на крайната сергия

при комшията Илия.

Зеленчука заоглежда

и похвали занарежда…

От чудесната му стока

пълни пак торба дълбока.

Но преди да се зажали,

че крадци са я обрали

тихо аз се приближих

номер гадничък й свих.

В чантата й пръстен пуснах

и като заклана писнах:

- Помощ! Тая ме окраде!

Ох, душата ми  изяде!

Сви ми пръстена венчален

до кантара ми оставен.

Тя се дърпа, аз я стискам

и като заклана пискам.

Дотърча при нас и Мара,

Гицка полицай докара.

А онази  пребледняла,

вика като полудяла:

- Аз съм гражданка известна

и почтена съм, и честна!...

- Значи честна е „ горката”

пък ми присвои халката!

 Време беше за разплата.

Мара дръпна й торбата,

даде я на полицая.

А коконата се смая

щом пред погледа му свъсен

появи се моя пръстен.

Като риба се замята

с белезниците „горката”.

Гледам, цялата трепери.

Масторът си май намери?!

Полицаят я подкара,

а пък ние с Гичка, с Мара.

с вече празната количка

в село се прибрахме всички.

ВАШАТА МИСКИНКА ГИНКА

Сватьо,

не изтрайвам до зарана,

ще ти кажа днес що стана.

Ку не кажа – шъ съ пръсна.

Случката, ша знайш, е  мръсна,

гадна, даже и порочна.

Чудя се отде да почна?

Знаеш мъ, чи съм припряна,

домакиня съм прибрана

и от работа не бягам.

Та, към икиндия слагам

аз на рамото мотика

и потеглих към „ Чифлика”

лозето да прекопая.

Лозето ни е далече,

пък и слънцето припече,

че  поспрях да си почина

край узрялата  къпина.

Тъкмо сложих си главата

в сянката й на тревата,

профуча през пътя прашен

заек някакъв подплашен.

Плюх си в пазвата веднага.

Рекох си: „От що ли бяга?”

Освен мене никой няма.

Но сред нивата голяма,

с избуяла  зряла ръж,

зърнах аз да крачи мъж.

Крачи бързо и не спира.

„Сигурно е бригадира?

Що сред нивата се крие

в жегата по икиндия?

Късно е, пък и горещо…

Тука, май, ще става нещо?

Той ли е? Не е ли той!

Има неговия  „бой”

и капелата му – бяла…

Брей, да му се не видяло,

май не виждам надалече!

Че поспри се, бре човече!

Ни веднъж не се обърна

ликата ти аз да зърна. ”

Но видях, че в маранята

бърза право към лозята.

„Трай си, там ще те позная!”

И нали сърце не трае

бързо кърпата си вързах

и към лозето забързах.

Мале, дъх не ми остана!

Строполих се до герана

със измъчена душица

да се плисна със  водица,

а наоколо лозята

тихо шушнат си с листата.

Жега, пустош е голяма,

никой във лозята няма.

„Сигурно от маранята,

ми  е пламнала главата,

та сред нивата със ръж

привидяло ми са й мъж?

Дърта главо, побеляла,

май си вече изкуфяла?!”

- Ставай, лозето не чака!

Или мина ти мерака

да въртиш мотика тежка

в тази икиндия жежка? -

съвестта ме укорява.

Но нещо в лозето зашава,

чух че някой стене страстно

и ми стана всичко ясно.

Тази, дето  страстно пъшка,

явно на мъжа си кръшка.

Тука с чуждия „мъжага”

рога на своичкия слага.

Гледай ги, какви мискини,

мачкат моите лозини!

- Чакай, чакай, „ненагледна”

ей сега ще те издебна

 и с любовникът ти скъп

ще те хвана „на калъп”.

В лозето любов ще прави!

Трябват ти шамари здрави!

И на тебе, майчин сине,

няма да ти се размине!

Утре всеки ще научи

що във лозето се случи

да се помни  и се знае,

Гицка гадости не трае!

Тъй ми, за едната чест

съм живяла аз до днес!

Да не мислят, че е лесно,

но и щерката е честна

и синът ми е почтен

и е скромен като мен.

Грабнах клонка от коприва

и им се нахвърлих диво.

Изненадах ги с атака.

Шибнах със коприва яко

кълните на онзи мъж,

но се сепнах изведнъж.

Божке, ти ли си Стоене?

Моят син стои пред мене,

а пък потната мискинка

се оказа ваша Гинка.

Тя, балдъза на Стоян,

кумри ми се гола там!

Сватьо, станахме за срам!

Таз резил ако научат

в село – чудо ще се случи.

Е, сгрешили са децата,

ще си свиваме устата!

Как без чест ще се живее?

Имаме си само нея.


Генка Богданова