НИКОГА НЕ Е КЪСНО...

    Със съученикът ми Петър не се бяхме виждали с години. Срещнахме се случайно във фотографско студио, където се бях отбила да проявя  снимки от семеен празник.

     Оказа се, че той е избрал фотографията за своя професия  и работи тук. Зарадвахме се на срещата! Той ме покани в съседното кафене да се видим и побъбрим за доброто старо време.

-         Е, разказвай! – подкани ме той. – Как живееш, с какво се занимаваш, доволна ли си от живота…Толкова отдавна не сме се виждали и почти нищо не знаем един за друг. Виждам от снимките, че имаш вече и голяма внучка, хубаво семейство. Разказвай!

-         Какво да ти разказвам, Петьо? Живот на средностатическа българка. Нищо особено!

Рутина. Еднообразие. Дните минават между  скучната ми работа и грижите за домът, семейството, родителите, децата, а  сега и техните деца… Делниците –много, а празничните моменти са твърде малко, за да направят живота интересен и цветен…

-         Слушам те и не мога да повярвам, че разговарям с  някогашното весело, емоционално и  интересно момиче. Какво стана с лудетината, в която всички момчета бяхме влюбени? Ти не ни забелязваше, защото от своя страна беше лудо влюбена в човекът, за който после разбрахме, че си се омъжила.

-         Е, приятелю, любовта е до време! Ежедневието и проблемите бавно , но сигурно подрязват крилата й,  сивотата на скуката и еднообразието свалят от душите ни розовите очила и вече няма какво да разлудува сърцата ни. Съжителстваме и споделяме леглото, грижите и малките радости като повечето от хората  на нашата възраст.

-         А, не си права, приятелко! Животът е такъв, какъвто си го направим самите ние. А  любовта и емоциите трябва да се подхранват ежедневно, защото иначе ще се превърнем в мъртви души. Ако ги изгубим, или ги оставим да си отидат, вината си е само наша. Чуй, да ти разкажа една история, в чийто щастлив край станах неволен участник. Тя е колкото смешна, толкова и поучителна, затова си струва да я чуеш.

Преди месец, в студиото дойдоха хванати ръка за ръка мъж и жена, долу – горе на нашата възраст. Поскаха да присъствам на  семеен празник, за да правя снимки и видеозапис.

-         Какво ще празнувате? – попитах по навик аз.

Двамата се усмихнаха  и като се спогледаха закачливо отговориха:

-         Ще подновим отново брачните си клетви, като в сапунените сериали, ама по български! Празнуваме, че се преоткрихме отново. И този път  ще се закълнем във вярност и любов пред себе си, пред Бога , пред децата и внуците си.

-         Луди хора! – помислих си аз с насмешка. – Ще подновяват брачни клетви, като ,че ли са Рич и Брук от Дързост и красота. Сякаш забравят къде се намират и в какво време живеят!

Но бизнесът си е бизнес. Бях в уреченият ден и час в църквата, а после и в ресторанта, където двойката празнуваше своето повторно бракосъчетание в присъствието на многобройна свита от  роднини и приятели.

    Тръгнах с нагласата, че ще присъствам на някаква щуротия , а се оказа, че празненството си е съвсем истинско, а „младоженците” – много щастливи. Любопитството зачопли душата ми. „Какво им става на тези зрели хора? Като гледам децата и внуците им, явно са женени доста отдавна. Пък и сериозни хора ми се виждат.Сигурно все пак има специална причина за тази повторна сватба?”

    Разбира се, не можех да разпитвам. Колкото и да ми беше любопитно, все пак съм възпитан човек, а и тук бях ,за да  увековеча събитието, а не да любоптствам за хората, които ми плащаха.

     И все пак историята ми беше разказана и то от самите „ младоженци”.  Когато гостите си тръгнаха и седнахме да  им покажа снимките и видеозаписа, те сами подхванаха  интересната си история.

     - Както виждате, - започна мъжът , - ние вече сме хора на възраст. Аз съм на петдесет и две години, а Ана, жена ми, скоро навърши петдесет. Оженихме се по любов. Родиха ни се три деца и животът ни завъртя  във водовъртежа на дните си. Учихме задочно, после аз започнах работа  като инженер по поддръжката на  електронната апаратура в едно предприятие. Работата ми не беше трудна, но работех на смени и често ми се налагаше да отсъствам от дома си.

  Жена ми беше  счетоводителка и често се оплакваше ,че работата й е скучна и еднообразна. А и вкъщи постоянно  беше заета с нещо. Домакинството и грижите за всички нас поглъщаха цялото й свободно време. А аз,както вече казах, често отсъствах. Пращаха ме често в командировки. А когато се връщах от нощна смяна  бях толкова изморен, че спях  до късно през деня. Имахме хубав, добре обзаведен дом, но за удобствата, с които разполагахме трябваше да работим много. И така – ден, след ден, неусетно се отдалечавахме един от друг с жена ми и като че ли горещите ни някога чувства охладняха. Нямахме време един за друг, почти не оставахме насаме, вече не си споделяхме преживяното през деня, не си разказвахме весели случки и рядко се смеехме на шегите си. Забравихме пътя за парка, в който с такова удоволствие се разхождахме някога. Нямахме време за  кино, театър, за  танци, или срещи с приятели…

-  Така е. - продължи жената. - Той вечно отсъстваше, а  аз тичах между работното си място и дома  и  от грижите и вниманието, с което трябваше да обграждам  всички,  не ми оставаше време да обърна внимание на самата себе си. Занемарих се. А и без това мъжът ми, сякаш отдавна не се интересуваше  нито от това как изглеждам, нито как се чувствам. А честно казано, аз се чувствах пренебрегната, нещастна, самотна.

- Така се чувствах и аз, - продължи мъжът й, - но нали вече, кой знае защо,  не споделяхме мислите си и не говорехме открито за това , какво ни радва, или измъчва, започнах да изпитвам разочарование от брачният си живот и самосъжаление. Питах се :„Това ли е лъчезарната жена, в която бях влюбен? Тази ли, вечно мърмореща и отегчена  жена, която  поддържа идеално домът ми,  грижи се за мен и децата ми, но вечер лежи хладна и дистанцирана от мен в леглото ми?

 -  А аз лежах до него будна в мрака, отдадена на подобни мрачни мисли: „ Господи , мислех си аз, къде изчезна  онова  весело, любвеобилно, нежно и внимателно момче, за което се омъжих?

 Толкова отдавна не съм чула ласкава дума , или комплимент от него. Забравих кога за последен път ме погали и целуна, кога ми поднесе последното цвете.Кога се разхождахме с него под звездите и кога танцувахме за последен път?

   Знаете ли, приятелю, човешкото сърце е така устроено, че  и на преклонна възраст жадува за любов, за нежност, за ласки и ако не ги получава от човека до себе си, започва да ги търси другаде.

    И ние не направихме изключение от това правило. Живеем в модерно време. Mомощник и събеседник, приятел и отдушник ни станаха компютрите. А чрез тях можеш да откриеш всичко, което ти липсва. И информация, и нови приятели и дори виртуална любов. И ние си мислим, че най-после празнотата в душите ни е запълнена, че сме преоткрили щастието  в лицето на други хора.

Но съдбата си играе с нас. Прави си шеги с чувствата ни, или ни поставя в ситуации, които отварят, макар и късно очите на душата ни и  ни връща здравия разум.

-         Една нощ, съпругът ми отново имаше  нощно дежурство, децата вече спяха, а аз реших  да разгледам няколко сайта  на Интернет. Докато търсех това, което ме интересуваше попаднах на  сайт, който предлагаше запознанства. Стана ми любопитно и започнах да чета обявите. Една от тях ме впечатли: „ Мъж на средна възраст, разочарован от съпругата си, търси връзка с интелигентна, привлекателна жена, добър събеседник с весел и отзивчив характер, за да запълни празнотата в душата си.”  следваха  електронен адрес и телефон за връзка с мъжа.

   Този господин, май има същият проблем като мен? – помислих си отначало на шега, но после изведнъж реших: „ Защо не? Не съм ли и аз самотна и неразбрана? Не съм ли все още привлекателна, интелигентна, добра събеседничка и въпреки всичко – постоянно пренебрегвана

от съпруга си? „   Докато размишлявах така, побързах да  отговоря на поканата. И се започна една тайна връзка, едни нежни писма, едно лудо виртуално ухажване…Чаках с нетърпение нощните смени на съпругът си, за да седна пред компютъра, да напиша паролата и да се „срещна” с новият си ухажор. Той ме омайваше с комплименти, с ласкави имена, които ми измисляше, с  виртуалните цветя и  музикални поздрави, които ми изпращаше, с любовните си чувства, които щедро и образно споделяше с мен. Имах чувството , че се прераждам, че душата ми се разтваря и  ще полети, че скуката и еднообразието на дните ми са отстъпили място на дъга от цветни, вълнуващи чувства и желания. И, разбира се, започнах да жадувам за мига, в който най-после ще се срещнем на живо, да видя лицето му, да чуя гласът му, да  го докосна…

Най-после дойде и този момент! Прочетох, че собствениците на сайта организират голям пролетен бал с маски в дискретен хотел в отдалечено от нашият  нашия град курортно селище.

„Какъв късмет! – развълнувах се аз. – Тъкмо вчера съпругът ми ме предупреди, че заминава в камандировка за няколко дни в София.”

    Имах карта за почивка  на която трябваше да тръгна  още утре. А децата бяха във ваканция  и гостуваха при  сватовете ни. Всичко се нареждаше много добре. Щях да се регистрирам, да се настаня в санаториума и на другият ден да отида  спокойно на срещата. Никой нямаше да разбере за това…

    Приготвих се много старателно. Щяхме да се видим за първи път, затова трябваше да бъда неотразима. Облякох  красив тоалет, купих си  кадифена загадъчна маска и развълнувана пристъпих прага на голямата зала, пълна с маскирани двойки. Видях висок, строен мъж да върви усмихнат насреща ми. Носеше костюм и маска, каквито ми беше описал моят таен обожател. Сърцето ми трепна. Дали ,защото толкова много се вълнувах, или защото нещо в него ми се стори познато? Нямах време да разсъждавам. Подадохме си ръце, а после се отпуснах в прегръдките му за първият танц. През звуците на красивата мелодия , която оркестърът свиреше, през морето от реплики, които си разменяха двойките около нас, аз чувах лудите удари на сърцето си и нежните думи, които ми шепнеше мъжът, на чието рамо бях склонила главата си и с огорчение си мислех: „ Ах, защо  този мъж  ми не беше съпругът ми? Защо трябваше да търся любов от друг човек, а не от този, на който бях отдала  цялото си сърце?”…

-         А сега, дами и господа, време е да свалим маските! – обяви гласът на организаторът на бала.- Време е сънят да стане реалност. Време е да се запознаете на живо с анонимните си партньори!

  Кавалерът ми ме отведе до масата, помогна ми да седна и нежно промълви:

- Да, време е да видя лицето на прекрасната жена, за която от месеци мечтая, и в която мисля, че вече съм влюбен. Сигурно и ти изгаряш от нетърпение да видиш кой съм. Щом музиката спре, предлагам едновременно да свалим маските си.

    В този момент оркестърът спря да свири. Развълнувани, ние бавно свалихме маските си и се вгледахме един, в друг изумени.

     Срещу мен стоеше Милен, съпругът ми, не по-малко изненадан и притеснен от мен. Скочих, грабнах чантата си и избягах навън, а той ме последва тичешком.Едва ли е необходимо да описвам бурята, която се разрази под звездите на  тихото курортно градче. Изненада, болка, обида, порой от обяснения и дъжд от укори… Когато всичко премина и  чувствата ни се поуталожиха, разбрахме, че всичко това е трябвало да се случи.Трябвало е да се случи нещо, което  да ни разтърси, да ни накара да се погледнем лице в лице, да отключи душите ни, да излеем натрупаните в тях мълчания, да  измием със сълзи горчилката, която ни тровеше.. И да отвори очите на сърцата ни.

-         Вярно е, приятелю. – продължи мъжът. – Тази случка, колкото и комична да изглежда от страни,  стана причина да разберем, че в същност, онова, което сме търсили извън домът си, е било само на крачка от нас. Имали сме го, други хора са ни завиждали за него, можели сме да бъдем щастливи до края на живота си с него, но сме му обърнали гръб, занемарили сме го и едва не сме го загубили по своя вина. Любовта е цвете, което трябва да се пази, подхранва  с любов и обгражда с нежни грижи, за да радва  сърцето ни до края на дните ни. Любовта иска внимание, постоянство и взаимност.

Добре, че, макар и късно, разбрахме тези простички истини, от които зависи човешкото щастие!

Преглътнахме нараненото си его, простихме си и си дадохме дума, че ще започнем съвместният си живот отначало. Никога не е късно за това, нали?

      Моята съученичка стоеше безмълвна и слушаше моя разказ. Но в очите й припламваха  топли искрици, а лицето  й  грееше някак  оживено и променено. Стана и ми подаде ръка.

- Радвам се, че се срещнахме, Петьо! Благодаря ти, че сподели с мен тази история! И знаеш ли, прави са  били хората. Никога не е късно да започнем  отначало!

БУМЕРАНГ

   - Танe, не отивай на тази сватба, мила! Моля ти се, не отивай! Сърцето  ми се е свило от страх, усещам че нещо лошо ще се случи!

Тана прегърна майка си, целуна  побелялото й слепоочие  и  галено  се притисна до гърдите й, където неспокойно биеше  разтревоженото от неясно, но тревожно  предчувствие за  надвиснала беда майчино сърце.

-         Мамичко, мила мамичко,  отпусни я най-после тази твоя неспокойна душа! Че какво може да ми се случи на сватба? 

-         Може, дъще, може! Знаеш, че бащата на Райна и  твоя баща  нямат очи да се видят. Първо не  можаха да разделят пустите имоти на дядовците си. После от алчност и ламтеж  се изпокараха  заради интересите на фирмите си и  вече пет години  се гледат като върли врагове, макар, че са от един род – братовчеди. Не сме канени на тази сватба и не сме добре дошли  в дома на чичо ти Димитър…

-         Ех, мамо, вашите кавги и разправии не са и на децата ви.  Ние с Райнето се обичаме като сестри. Може ли  поне отдалеч да не  видя каква  булка е, колко е щастлива днеска?  Няма да влизам в двора им, но на площада пред кметството ще отида и ще я поздравя  след сключването на брака. Виж,  купила съм й  и малък подарък. Евтино е туй  колие, но  туй кристално сърчице ще й  напомня, че  братовчедка й Тана много я обича  и й желае  щастие от цялото си чисто  сърце.

Не се притеснявай,  тази сутрин тате нали каза, че отива  в  София. Нищо няма да разбере.

-         Ех, луди – млади! Не слушате съветите на родителите си,  като  пеперуди  летите право към пламъците, които ще изпепелят крилата ви…-  с глуха въздишка  промълви   майка й, но Тана не я чу, защото бързаше да не закъснее. Тя вече  тичаше към съдбата си, развяла  русата си, къдрава коса, разпиляна  над  стройното й тяло като крила на  светъл ангел…

   Сватбарите  всеки момент очакваха излизането на младоженците, родителите им  и кумовете от ритуалната зала. Тана стоеше  сред  тълпата любопитни хора, дошли да  се порадват на  красивите  младоженци, да  поклюкарстват за тоалетите им, за  украсата на колите, паркирани  на паркинга пред кметството, за  това кой, колко пари ще даде, за да  поведе „булчинското хоро”…А и  като се извъртят  най-близките да водят хорото  с булката и младоженеца, да  се хванат и те, нищо, че не са  поканени официално на сватбата.

    Но този път  непоканените си бяха направили грешно сметката. Младоженците излязоха  развълнувани и щастливи   от ритуалната зала, кумата хвърли над главите им  шепа дребни бонбони, жито и обвити с тюл, привързани с  нежни розови  панделки малки „парашутчета” и благослови новобрачните животът им да е сладък и да бъдат плодовити. Децата се втурнаха да събират  бонбоните, а наетите фотографи  направиха  снимки и  заснеха с камерата  хвърлянето на букета от булката. Но вместо да слезе на площада, където ги очакваше нетърпеливото мнозинство, цялата сватбена процесия се  запъти към  колите  на паркинга. Явно  булчинското хоро щеше да се играе  в луксозния ресторант извън града, където  отиваха само гостите с покани.

    Тана си запробива път през тълпата от разочаровани  „зяпачи” с надеждата  да  стигне до братовчедка си преди да се е качила на колата, за да й честити и даде  подаръчето си.

Младоженецът вече  държеше вратата отворена  и нещо говореше с бащата  на булката, който, наведен над отворения багажник  слагаше  огромен куп  с букети.

 Райна се  канеше да се качи  в бялата лимузина , но щом видя  най-близката си приятелка и братовчедка протегна ръце към нея със щастлива усмивка. Развълнувана, Тана забърза към нея, стиснала  в едната си ръка   красиво опакованата кадифена кутийка  с  колието   и букет от  бели лилии  в другата. Но  този момент  нещо изсвистя  във въздуха над главата  й, удари се  в  джантата на задната гума, рикошира  и  я улучи   право в сърцето.  Тя отвори широко очи, разпери ръце като криле на простреляна в полет птица, изпусна на  земята белите лилии и се свлече  сред тях с болезнен стон.  На гърдите й,  точно над спрялото да бие  моминско сърце, разцъфна  огромна кървава  „роза”.

     Райна изпищя и се спусна към  братовчедка си,  все още невярваща, че  станалото пред очите й е истина.  Стъписаните хора се оглеждаха на всички страни и  развълнувани  се събираха около  рухналото на  площада момиче. Сякаш гръм бе паднал от ясното небе. Все още никой не разбираше причините за  трагедията,  разиграла се пред очите им.  Музиката гърмеше през тонколоните на усилвателите,  шума от потеглящите коли, веселите подвиквания на сватбарите, смеха на децата   и оживените разговори  заглушиха  единствения  изстрел, затова   в първия момент  хората не разбраха какво се случи с братовчедката на  младоженката.

     Но скоро  тревожни викове, женски  плач, клетви  и гневни гласове  прекъснаха  веселбата  и  над площада  вместо празничното настроение надвисна ужасната черната сянка  на смъртта…

    В това време,  оглеждайки се  на всички страни като крадец, от  кулата на  църковната камбанария се измъкна бащата на Тана. Огледа безлюдната улица зад църквата и като  се подсмихваше  и доволно потриваше ръце, се шмугна в една от закътаните алеи  на  парка, където  беше паркирал  взета под наем кола.

-  Развалих  ви  веселбата, а, Митьо!  Ще ми се фукаш ти с бяла лимузина! В луксозни ресторанти сватба ще ми правиш.  Надявам се, че съм стрелял точно и съм те улучил! Няма-
ше как да видя, но чух писъците край колата. Сигурен съм, че днес вместо да ми се перчиш и водиш хорото, в ковчег  ще те  върнат в къщата ти!

    После  нахлупи над очите си  широкопола  шапка, сложи черни очила  и  потегли  по най- глухите улички към София, за да си осигури  алиби.

    Но едва беше  преполовил пътя, когато телефонът му  настойчиво зазвъня.  Отначало  реши да не вдига, но  звъненето  продължи  и  Атанас отби от пътя и спря, за да  разбере кой го търси. Една неясна тревога запълзя в гърдите му:

„ Дали  все пак някой не ме е видял и разпознал? Толкова внимавах, но знае ли се…?” – помисли  той  преди да  приеме разговора.

    В първия момент  помисли, че  някой си прави шега с него. Насреща  мъжки глас  викаше
развълнувано на фона на женски писъци и ридания.:
- Ало, ало, Атанасе, ти ли си? 
    Гласът  беше на съседа му , Димо, а в  отчаяните  ридания разпозна гласа на жена си.  Устата му изведнъж пресъхна. Сърцето му  се разлюля като камбана в гърдите му  и  всичката кръв от сърцето му  нахлу в главата му. Ужасен страх стегна гърлото му  и го задуши.  Все още не разбираше какво е станало,  но  с цялото си същество  усещаше, че не иска да чуе, това, което  съседът му се канеше да му съобщи.

-         Атанасе, където и да се намираш, остави всичко е се връщай вкъщи! Случи се голяма беда. Не можем да успокоим жена ти. Днес, пред кметството са простреляли в сърцето дъщеричката ви, Тана.…

Атанас изпусна телефона и се свлече на колене. Заблъска с юмруци главата си  и  изрева като  ранено диво животно:

-         Какво направих аз?! Какво направих?!  Справедливи, Боже, защо не порази мене, защо не  вкамени  престъпната ми  ръка, не взриви завистливото ми, злобно сърце, ами  наказа грешна-
та ми душа със смъртта на детето ми?

Влачейки се  на колене, Атанас отвори багажника, извади  незаконната ловджийска пушка, която се канеше  да зарови някъде в планината, зареди я, опря дулото  до сърцето си и  стреля  за втори и последен път в този  злокобен ден.

    Пръстът на съдбата  този път  му посочи единственото възможно решение.

СИНОВНА „ЛЮБОВ”

    Работя  като  медицинска сестра в Дом за стари хора…

- Е, и? – ще свие някой недоумяващо рамена. -  Какво толкова интересно има  в  това, че някой работи  като обикновена медицинска сестра  и  обгрижва  стари хора? Професия  - като профе-сия.

    Така е. Но през тези  десет години, откакто съм  сред  нашите пансионери,  станах свидетел на какви ли не  житейски истории –  комични, понякога  и  трагикомични,  по –често – драма-тични, но винаги  поучителни. Те ме научиха да  се вглеждам внимателно, да анализирам и преценявам  човешките постъпки, да не правя прибързани изводи  и  самата аз  да  черпя мъдрост и житейски  поуки от тях.

     Позволете ми днес да ви разкажа една от тези  истории. От нея научих колко малко познаваме   хората, които ни заобикалят, техните  съдби, малките им  радости, скритите в душата им  болки и тревоги, колко лесно  се заблуждаваме  и  често  късно  различаваме  доброто от злото, благородството  от низостта.

     Една от пансионерките, които заварих в Дома за стари хора  беше  баба Стоянка.  Скромна, мълчалива, дребна старица. Живееше в една стая  с  друга възрастна жена - Мария, която  беше  пълна противоположност на скромната  баба Стоянка.  Шумна, нахална и безскрупулна тя се държеше  като хазяйка  и  без всякакво стеснение  командваше и използваше  съквартирантката си  като лична прислужница. Останалите  пансионери  се възмущаваха и я одумваха, но баба Стоянка мълчаливо понасяше лошия нрав на  Мария  и никога не се оплака  на дирек-тора или на социалните работници.

     И аз като останалите колеги  мислех, че  е самотна стара жена, останала без семейство, за-щото през тези десет години  тя нито веднъж не излезе в домашен отпуск, нито близък човек  й дойде на свиждане. Не поддържаше  и  по-близки приятелски отношения с никой  от останалите  пансионери.  Живееше някак  вглъбена в  себе си. Единственото й развлечение беше  разходката  до  близкия парк, когато времето беше хубаво. Често я виждах  да седи замислена винаги на  една и съща пейка  под  стара, широко разклонена  липа, загледана  със стаен копнеж към  града, в който от десет години не беше стъпвала.

    Понякога ми се искаше да я заговоря, но  тя като че ли се беше обградила с невидима стена и цялото й поведение  подсказваше, че иска да остане насаме със себе си, затова само поздравявах и отминавах.

    „ Или по рождение е особнячка, аутсайдер, или таи в себе си  голяма тайна мъка, която не иска да сподели с  чужди хора. Явно не бива да се натрапвам, както правят и  останалите колеги и домуващите. Тази жена ще си отиде  тихо и незабележимо от този свят, както и живее откакто я познавах.” – разсъждавах понякога на ум,  после  бързо забравях  за баба Стоянка, грабната от грижите, задачите и проблемите на  собственото ми семейство и професионалните  ми задължения.

     Но се оказа, че  не съм била права и че около името  на  тихата  самотница ще се вдигне голям шум и много ще се говори за нея  след  смъртта й.

     В един  топъл  пролетен ден през миналата година,  баба Стоянка  тръгнала на обичайната си разходка към парка. Но докато пресичала  шосето  невнимателен  шофьор  блъснал старата жена  и я убил на място.  Разбира се, всички бяхме потресени и възмутени  от  безотговорното

поведение  на шофьора-убиец.

     Изненадах се, когато  директорът ме повика в кабинета си, подаде ми листче с адрес  и каза:

-  Георгиева,  вземете  моята служебна кола и отидете на този  адрес.  Налага се някой да съобщи на роднините на баба Стоянка, че е починала. Някой от синовете й  или дъщерята трябва да отиде  в полицията, а после и в моргата, за да  подпишат документите и вземат тялото за погребение. Звъних  няколко пъти  по телефона, но никой не  отговаря, а аз трябва да  се погрижа  за много неща тук.

-  Но, господин директор, баба Стоянка има ли семейство?  Ние мислехме, че е сама на този свят…

-   Има четири деца, Георгиева,  трима синове и една дъщеря, но  не искаше  никой да знае за това. Такава беше волята й.  Така пожела самата тя, когато постъпваше при нас За тях тя беше станала „излишен товар” от който  искаха да се освободят на всяка цена.  Нищо, че  сама беше отгледала и тях, и децата им,  изучила  ги  с много пот на чело, с много лишения, с малката си  учителска заплата… Но стига сме говорили! Трябва да побързаме, а и сега на баба Стоянка й е все едно  дали хората ще узнаят, че  всъщност е многодетна майка и що за деца  е родила.

Лесно открих дома на  най-големия син на баба Стоянка.  Живееше почти на центъра на града, в голяма и модерна  триетажна къща, оградена с  висока декоративна ограда, през която се виждаше  прекрасен  двор – градина. Оказа се, че  г-н  Марков  е строителен инженер   и  собственик  на  голяма строителна фирма.  Съпругата му, работела в общинската администрация,  но от една седмица и двамата отсъствали от  града. Били на почивка във вилата си  в Банско, но любезната съседка, която ме осведоми за тези неща, не знаела адреса. Затова пък  ме препрати  при  втория брат, за който  знаела, че  е  председател на земеделска кооперация.

    И там ударих на камък, защото  служителката  в офиса му  ми каза, че   шефът й е  на  важ-

но съвещание при областния управител и  е забранил да му се звъни в такива случаи. А номера на телефона му нямала право да дава на непознати.

 -  Отидете при  сестра му, госпожо. – опита се все пак да ми бъде полезна  секретарката. -

Тя е възпитателка  в подготвителната група на началното училище  в този квартал.

    Нямаше какво да направя, трябваше да изпълня  задачата, с която ме беше натоварил дирек-тора, затова  отидох  до посоченото училище. Уви, нито  аз, нито  секретарката се бяхме досетили, че сега децата са в пролетна ваканция. Училището се оказа затворено, а аз -  пред нов проблем.  Позвъних на  директора и  му разказах за  неуспешните опити да открия някой от семейството на баба Стоянка. Вече бяха изминали три часа в  напразно обикаляне  из града, а  задачата  ми  все още не беше неизпълнена.

-  Почакай малко, Георгиева!  Ще звънна на един познат  и после пак ще ти се обадя. Мисля, че той познава  най-малкия син на баба Стоянка.

Две минути след това, директорът отново ми позвъни  и  ми каза къде  да отида. Третия  брат се оказа също голяма „клечка”  -   доста известен  адвокат, който аз всъщност познавах, без да зная, че е син на баба Стоянка. Бях съдебен заседател в  Районния съд  и   неведнъж   сме се засичали по разни граждански дела. Имаше успешна практика, много клиенти и доколкото ми беше известно,  беше един от най-богатите  хора в града.

И с него не се видях, защото в момента се водеше дело, в което  господина  беше  защитник  на обвиняемия. Но поне секретарката му беше тъй любезна да  приеме от мен съобщението и да обещае, че веднага след делото ще му предаде тъжната вест.  Тя беше не по-малко  изненадана от мен, че майката на  господин адвоката  е била жива   и е  живяла в социален дом.

    Изминаха два дни. След няколко нощни смени аз имах  почивни дни, затова не присъствах на погребението  на баба Стоянка.  Мислех, че близките й  са я взели, за да се простят с нея  и да й организират  бдение и погребение, но от колежките научих, че те  са отстъпили  тази „привилегия”  на  новото й „семейство”.  И този „хуманен” акт  обяснили с последната воля на майка си.  Все пак пристигнали в  Дома, за да кажат „сбогом” на  майка си  с четири  огромни  венеца от изкуствени цветя – символ на  синовните им чувства  и  финансовото им благополучие…

     За „ огромната им загуба” и  „нестихващата болка  по непрежалимата им майчица” първи осведомиха  читателите и зрителите  градските медии. Пак там се развихри  страхотна кампания , заклеймяваща  убиеца  на бедната старица  и призоваваща  за най- тежкото наказание, предвидено в закона  за  такива  случаи.

      Изведнъж, името на скромната  и почти незабележима  баба Стоянка  стана  известно и толкова обсъждано, че  тя, навярно  и на онзи свят  се е почувствала  неудобно. Заваляха  репортажи, интервюта,  дискусии,  статии, коментари, свързани с  нейната  личност  и  с трагичните обстоятелства  довели до нейната  преждевременна смърт.

     Убитата  старица, която  от дванадесет години  живееше  като отшелница  в дом за  стари  хора,  след  смъртта си се оказа   непрежалима майка,  любима учителка,  добра съседка, уважавана  гражданка…

     Но най - голямата изненада  за мен  дойде, когато  се оказа, че  съм една от съдебните заседатели по делото, заведено от синовете и дъщерята на баба Стоянка срещу  шофьора – убиец.

    Тогава за първи път видях събрани заедно „опечалените” синове и  дъщерята на  покойната.

И четиримата  стояха в залата, скръбно  навели глави, облечени в траурни  дрехи и будеха съчувствие и жал във всички присъстващи,  които  не познаваха тяхната семейна история. Делото беше открито и в залата присъстваха  много възмутени или просто любопитни граждани, дошли  да станат свидетели на  българското правораздаване.

      След  емоционалната обвинителна реч  на   прокурора, аз после много внимателно изслушах и пледоарията  на  най-малкия брат – ищец и адвокат на  братята и сестра си.  Слушах и не можех да повярвам  нито на очите, нито на ушите си.  С добре отрепетиран  печален тон и „едва сдържани”  сълзи   „осиротелия” син и адвокат  разтърси душите  на присъстващите граждани и впечатли съдията и другите двама съдебни заседатели  с трогателен разказ  за тяхната  безценна „майчи-

ца – сенчица”,  за нейната безкористна всеотдайност, за благия й характер и огромната любов, с която ги е обграждала след смъртта на баща им; за дългите години и неизброимите безсънни нощи, посветени на  тях и на децата им… Сърцераздирателно  прозвучаха  изречените с  вибрираща в гърлото му  „мъка”  негови думи, за това каква  неописуема болка са изпитали и четиримата, когато  този изверг / шофьора /  в един миг разкъсал  за втори и последен път „ пъпната” връв  с  най – обичаната  и най-трудно прежалимата  майка на света:

-  Кой ще ни приласкае вече в трудни за нас моменти?  На чие рамо се склоним  глави, когато сме тъжни и  тревожни?  Чия топла ръка ще  ни погали  и  чия мила усмивка ще озари  тъжните ни дни?  -  отрони  тихо   ищецът – адвокат и склони за миг  в дълбока скръб  чело, преди да  „събере сили” за  да  изкаже пламенно  заклеймяващите   убиеца  обвинения  и  страстната молба, която отправяше от името на четирите „ осиротели без време”  деца на убитата  баба Стоянка  към съда, да стовари с  цялата му тежест  закона върху този  престъпник  като му даде най-тежката присъда  и  го задължи да изплати на потърпевшите  един милион лева „кръвнина”.

„Един милион? Значи  на такава сума  е оценен  животът на една майка, захвърлена  в социален дом  и не потърсена дванадесет години  от  тези жалки, алчни хора?  Един милион компенсация   за съмнителната им  синовна  любов,  за симулираната мъка, за  липсващата им съвест…Един милион, за да утешат „разбитите си” сърца с това „второ наследство”  от майката, която им беше  дала всичко от себе си, още преди да я захвърлят като непотребна вещ, освен  този мизерен  живот, завършил толкова трагично и нелепо?...”

    Извиних се  пред съдията  с обяснението, че ми е много зле и помолих да изляза  за малко от залата.  В гърлото ми беше заседнала огромна буца от  искрена жал и състрадание  към  тази нещастна майка; от гняв, презрение и възмущение  към безчувствените,  алчни  синове  и дъщерята на баба Стоянка и от срам заради  цялото ни общество, което допуска  подобно отношение към  една майка от  собствените й деца.

ПРОЛЕТНИ ЛАСКИ