I.
Пъпката разцъфна в нежен цвят,
узря след него плод чудесен.
След себе си остави аромат,
вкуса на мед и птича песен…
И днес, когато дните ми летят
към ранната ми хладна есен,
в сърцето ми разпуква цвят,
узрява плод и бликва песен.
II.
Щурците се сбогуват с лятото
и тъжна е прощалната им песен.
То, милото, си тръгна с ятото
на птиците, отлитащи наесен.
Но догодина други “гъдулари”
с песен ще посрещнат друго лято.
А то в гнездата ще завари
рожбите на прелетното ято.
III.
Като щурците натъжени
с младостта сърцата се сбогуват.
Отлитат дните преброени
и толкоз кратки ни се струват.
Но струва ли си да тъгуваш
за неизбежната раздяла,
смехът на младостта щом чуваш
в гласчета детски зазвъняла?
Тя пак е тук. И пак е с тебе
отлитналата твоя младост,
и ти отново си обсебен
от планове, мечти и радост.
IV.
Да, аз вече не съм бързоного поточе,
в което водата игриво клокочи.
Сега съм река - пълноводна, дълбока -
и вярно те следвам в оная посока,
в която отдавна пътуваш и ти.
Сляха се нашите бистри води,
прегръщат се, галят се - нежни и тихи…
От любовта ни небесни дъги се родиха,
а под едната бликна младо поточе
и то щастливо ни следва и мило клокочи.
V.
Разцъфнал цвят, бе мой живот.
Защо тъй рано пъпките разви?
Мираж са вече детските ми дни.
Буйният цъфтеж на младостта
бе само миг. А спомен радостта.
Живот, дърво огънато от плод -
плод благословен, родил се от цвета,
плод, който дишаше чрез любовта
и сам пробудил се за цвят сега.
Но след цвета - красив и краткотраен,
след сладката родитба идва краят.
Предвестници са жълтите листа,
изсъхнал клон и сбръчкана кора...
Но коренът е жив и цвят сънува.
Скован от зима - пролетта бленува,
за ново щедро лято сбира сок
и не признава своя край жесток.
Затуй, понякога от тази жажда
и в есента дървото пъпки ражда.
А в тези пъпки, цъфнали без време,
живот набъбващ, зная, дреме
и законите на времето презрял
под сивото небе ще цъфне облак бял...
Защото подир мене друг се ражда,
а после той - във трети се преражда.
0 коментара:
Публикуване на коментар