сряда, 25 юли 2012 г.

ЕЛЕНЪТ СЪС ЗЛАТНИТЕ РОГА , превод от руски език

Светлана Замлелова. Олень-Золотые рога.

Когда-то очень давно в избушке на краю деревни жила бедная вдова. Однажды перед большим праздником – праздником Розы – отправилась она к реке, чтобы прополоскать в ней свою единственную праздничную скатерть, расшитую красным узором. Но не успела приступить к делу, как увидала в воде большую корзину, несомую неспешным течением. Взяла бедная вдова ивовый прутик, подцепила им корзину, опутанную кувшинками и лилиями, и притянула к себе. А в корзине-то, завёрнутые в шёлковое одеяло с золотым вензелем на уголке, лежат двое детей, двое прелестных малюток-близнецов. «Вот так подарок мне к празднику!», – подумала вдова, достала детей из корзины и понесла домой.
Своих детей у вдовы не было, и она стала воспитывать найдёнышей – мальчика и девочку – как родных сына и дочь. На радость бедной вдове росли брат и сестра. Краше и ласковее их никогда не бывало в деревне детей. Всегда приветливы и веселы, всем готовы помочь, худого слова никто не слыхал от них. И до того непохожи были они на людей той деревни, что невзлюбили их люди и со злости стали называть промеж собой «лягушечье отродье».
Как-то вместе с другими детьми пошли брат с сестрой по ягоды в лес. Ягод в лесу много, от их аромата голова кружится. Малина спелая, сочная, сама в рот так и просится. Все дети больше сами едят, но близнецы стараются, каждую ягодку в лукошко кладут. А как подошла пора собираться домой, у брата с сестрой лукошки полнёхоньки, а у прочих детей – только донышки прикрыты. Позавидовали нерадивые дети близнецам и говорят:
– Эй вы, лягушачье отродье! Отдавайте-ка свои ягоды по добру, по здорову – лягушкам малина без надобности, с вас и тины болотной довольно будет!
Отобрали у близнецов лукошки и побежали в деревню. Заплакали брат с сестрой, а делать нечего – побрели назад без малины. Дома рассказали бедной вдове, что с ними приключилось, и приступили с расспросами:
- Скажи, матушка, отчего люди не любят нас? Отчего называют лягушками? Отчего мы словно чужие всем?
Бедная вдова вздохнула:
– Не хотела я говорить, да, видно, пришла пора и вам правду узнать.
И рассказала детям, как нашла их в реке перед праздником.
Всю ночь не спали брат с сестрой и порешили, наконец, отправиться искать отца с матерью. Наутро поклонились они бедной вдове и говорят:
- Прости, матушка, и не держи нас. Пойдём мы по свету отыскивать родителей. Если живы они, станем им в старости утешением, а нет – на могилу будем ходить. Да только не хотим быть лягушачьим отродьем.
Заплакала бедная вдова, но удерживать их не стала. Собрала только хлеба и молока и отпустила детей в дорогу.
Долго шли брат с сестрой и у всех, кто попадался им навстречу, спрашивали:
– Не знаете ли вы хоть что-нибудь о людях, у которых река унесла сына и дочь?
Но никто ничего не знал.
И вот, когда уже хлеба оставался последний кусок, а молока – последние капли, пришли дети в лес.
Здесь пахло травами и прелой хвоей, а птицы пели так ласково, что, казалось, хотели утешить брата с сестрой. Дети присели на поваленную берёзу и собрались, было, разделить свои крохи, как вдруг из лесу прямо на них вышел старик-горбун. В руке он держал толстую суковатую палку, одет же был в самые ветхие лохмотья, какие только можно себе представить – даже дунуть было страшно на них: того гляди рассыплются. Подошёл старик к детям и уселся рядом на поваленную берёзу.
– Вы добрые дети, – сказал он высоким дребезжащим голосом, – не оставьте меня голодным…
Брат с сестрой переглянулись и, ни слова не говоря, протянули горбуну молоко и хлеб. Они знали, что больше у них нет ни еды, ни питья, но не посмели отказать тому, кто был в большей беде, чем они сами.
– За то, что вы помогли мне, – задребезжал горбун, проглотивший еду, будто глоток воздуха, – помогу и я вам. И в награду отвечу на три ваших вопроса.
– Ах! – в один голос воскликнули брат и сестра. – Не знаете ли вы хоть что-нибудь о людях, у которых река унесла сына и дочь?
Старик едва заметно улыбнулся:
– Не то, чтобы недавно, но и не слишком давно, – начал он, – случилась большая радость: женился молодой царь. Все вокруг радовались и веселились, кроме царской сестры – царевна была некрасива и сразу возненавидела красавицу-золовку. А скоро пришла и другая радость: все узнали, что у царя должен появиться наследник. Но на беду царь заболел и не узнал, что накануне праздника Розы царица родила ему сына и дочь, похожих друг на друга, как две капли воды. Царевна же тем временем велела посадить царицу в Луковую башню – самую страшную башню во дворце, с самыми толстыми стенами и самыми маленькими оконцами. Ключ от башни царевна бросила в реку, а детей, собственноручно завернув в шёлковое одеяло с золотым вензелем, бросила в корзине следом, надеясь, что дети утонут как котята.
Когда же царь оправился, царевна велела всем говорить ему, что царица умерла. Во дворце все так боялись царевны, что не посмели её ослушаться. С тех пор царь так и остался безутешен, а злая царевна, которая стала ещё некрасивее, распоряжается во дворце, и никому нет от неё покоя. Поговаривают даже, что она умеет колдовать!
Ветер стих, пока говорил старик, и птицы умолкли в ветвях. Только удод заплакал невдалеке – так ему стало жалко бедных малюток.
– З-злая, з-злая, – звенели стрекозы с зелёными спинками, слушая рассказ о царевне.
– Ж-жуть, ж-жуть, – соглашался с ними рыжий шмель
А зайцы, притаившиеся в кустах, задрожали от страха, когда услышали о царице, обречённой на голодную смерть в башне.
– Но если вдруг дети вернуться, – робко спросила сестра, – смогут ли они утешить царя?
– О! Это было бы для него лучшим утешением! – отвечал старик и ласково погладил девочку по русой головке. – Только кто же им поверит, что они царские дети? Да и злая царевна ни за что не пропустит их во дворец.
– Соверш-шенный кош-шмар, – прошипел уж, поднявший свою жёлтую головку из травы.
– Так неужели никто не поможет им вернуться к отцу? – воскликнул в отчаянии брат.
– Есть только одно средство, – сказал старик.
И дети замерли, стараясь не проронить ни звука. Стрекозы перестали звенеть, а уж неслышно подполз поближе. Даже удод перестал плакать – должно быть, кто-то из птиц велел ему замолчать.
А старик продолжал:
– Далеко отсюда, в волшебном саду живёт олень. Белый как солнце, с рогами, словно сплетшимися из золотых лучей. Рядом с ним даже самой тёмной ночью светло как днём. На свете только он один знает всю правду, и он один не боится сказать её. Но добраться до него не так-то просто. Дорогу в сад знает лишь ведьма, что живёт в самой чаще этого леса. Но даже если она согласится указать дорогу, этого мало. Вход в сад охраняет огромный трёхголовый змей, мимо которого невозможно пройти – ведь головы его спят по очереди. А чтобы усыпить три головы разом, нужно знать три заветных слова – своё слово для каждой головы. Но и это ещё не всё…
Молча слушали старика дети, и только по щекам их беззвучно стекали слёзы.
– Множество птиц и зверей живёт в волшебном саду, – продолжал старик. – Они могут подарить человеку богатство или власть, вечную молодость или счастье. Но тот, кто ищет правды, не должен соблазняться другими дарами. К помыслившему о богатстве не подойдёт Олень-золотые рога...
– Как нелегко добраться до правды! – воскликнул брат.
– Что же нам теперь делать? – прошептала сестра.
– Я мог ответить только на три ваших вопроса, – покачал головой старик. – А теперь – прощайте…
Он ударил своей палкой в землю и исчез, словно его никогда и не было. Так что дети даже засомневались, не пригрезился ли им старик-горбун, одетый в самые ветхие лохмотья, какие только можно себе представить. Но голод и пустая корзина напомнили им, что свой ужин они отдали горбуну.
Как ни боялись дети злой ведьмы, живущей в самой чаще дремучего леса, но, взявшись за руки, побрели отыскивать её, потому что поняли, что старик говорил о них самих, что безутешный царь – это их отец, а запертая в башне царица – их родная матушка.
Зайцы бежали рядом с детьми, а птицы – жёлтые иволги, красные щуры и пёстрые зяблики – перелетали с ветки на ветку в продолжение пути. А осиновые листы шептали друг дружке:
– Смотрите, смотрите, вот дети, которые ищут Оленя-золотые рога!
– Как только они не боятся колдуньи!
– Но им надо, надо найти правду!
Вскоре лес начал темнеть, деревья словно потеснились. Белые берёзы и тонкоствольные осины с листами, вечно нашёптывающими друг дружке лесные сплетни, исчезли. Могучие ели, обнявшись ветвями, обступили детей. Верхушки этих молчаливых деревьев смыкались, отчего свет не проникал вниз. Зайцы попрятались за  пеньки, а птицы замерли, как будто не смели перелететь невидимую границу. Нетрудно было догадаться, что начались владения злой ведьмы. И, попрощавшись с провожатыми, дальше дети пошли одни. А лес становился всё страшнее и страшнее. Деревья стояли уже сплошной стеной, и сделалось совсем темно. Ветки хватали детей за шиворот, коряги тянули свои страшные руки навстречу, и чудилось, будто кто-то рядом хохочет и свищет.
Внезапно лес расступился, и перепуганные, уставшие дети вышли на поляну. Полная луна показалась из-за облака, и стало немного светлее. Какой-то чёрный шар покатился вдруг под ноги, два огненных глаза сверкнули в темноте, и следом кот раздирающе мяукнул рядом.
Невдалеке забрезжил слабый огонёк, и дети различили низенькую избушку, обнесённую частоколом. Навстречу им кто-то вышел, и в лунном свете брат с сестрой разглядели отвратительного вида старуху. Злые глаза её светились в темноте, а нос и подбородок смыкались, словно щипцы для колки сахара или орехов.
– Что вам здесь нужно? – прошамкала старуха, разглядывая детей.
Дети ещё крепче сцепили руки, и брат сказал:
– Укажите нам, пожалуйста, дорогу в волшебный сад. Нам очень нужен Олень-золотые рога.
Но старуха только расхохоталась в ответ. Ах, как было страшно детям! Больше всего на свете хотелось им развернуться спиной к ужасной старухе и бежать обратно, туда, где пахнет лесными травами и прелой хвоей, где птицы поют так ласково, что, кажется, хотят утешить всякого. Но это было невозможно, ведь дети понимали, что теперь они должны найти правду и открыть её всем. А иначе царь так и останется безутешен и никогда не узнает, что у него есть двое детей, и злая царевна так и будет хозяйничать во дворце, заставляя всех лгать.
– Ишь ты, какой шустрый! – сказала, наконец, старуха. – А больше тебе ничего не нужно?
– Нужно, – сказала сестра. – Нам нужно ещё узнать три заветных слова, которые усыпили бы головы змея. Откройте нам, пожалуйста, эти слова!
– Да ты смелая! – снова расхохоталась ведьма. – Уж не хочешь ли ты сказать, что и одна не побоишься пойти в волшебный сад?
– Не побоюсь, – отвечала сестра, хотя никогда ещё так не боялась.
– Ну так и ступай одна! – взвизгнула ведьма и бросила в лицо брату какой-то травы.
В тот же миг девочка почувствовала, что брат больше не держит её за руку. Там, где он стоял, теперь торчала из земли сухая коряга.
– Ну что, не передумала идти в волшебный сад? – захохотала ведьма.
– Не передумала, – чуть слышно отвечала девочка
– Так и быть! Я укажу тебе дорогу и дам три заветных слова. Но с одним условием: в волшебном саду ты зачерпнёшь для меня воды из хрустального колодца. А братец твой покуда у меня поживёт, – и ведьма снова захохотала своим отвратительным голосом, и от её хохота холодели руки, и мурашки бежали по всему телу. – Слушай же, – продолжала она, – вот тебе заветные слова: восход, день, закат. А в провожатые возьмёшь моего сыночка.
Тут ведьма пронзительно свистнула, и чёрный кот с горящими глазами завился у неё в ногах.
– Смотри, не забудь принести мне воды из хрустального колодца! – крикнула она вслед девочке, с трудом различавшей в темноте чёрного кота. То и дело кот оборачивался, и девочка видела его горящие глаза. Так шли они всю ночь. Потом лес начал редеть, и идти стало проще. А когда там, куда они шли, небо стало совсем розовым, лес расступился, чёрный кот вдруг исчез, и девочка оказалась на краю крутого обрыва. Перед ней в долине расстилался волшебный сад. Девочка сразу поняла, что это непростой сад, потому что даже с кручи видела она диковинные деревья, до неё доносились нежные ароматы и звуки – то благоухали плоды и цветы, журчали ручьи и пели птицы.
– Чем ближе она спускалась, тем явственнее становились звуки и запахи, тем легче ей было идти. Она почти уже бежала, забыв об усталости и о своих страхах. Она думала только об одном – как доберётся до Оленя-золотые рога. Как вдруг остановилась, увидев прямо перед собой огромного трёхголового змея, лежавшего у входа в сад и преграждавшего туда дорогу. При её появлении головы поднялись и, уставившись на девочку мёртвыми глазами, закачались, словно отвратительные зловонные цветы на тонких стеблях.
– Восход и закат, – пролепетала бедняжка.
И две головы, смежив веки, медленно опустились на землю. Но третье слово! Слово, способное усыпить третью голову, девочка никак не могла вспомнить. А третья голова уже склонялась над ней, то выпуская, то втягивая острый раздвоенный язык. И вот уже смердящее дыхание коснулось её щёки.
- Неужели мой братец так и останется корягой? – заплакала девочка, закрывая лицо руками. – И неужели не наступит тот день, когда…
Но едва только произнесла она слово «день», как третья голова, зевнув, покойно опустилась рядом с двумя другими. И девочка стремглав бросилась в сад.
Каких только животных и птиц ни встретила она в этом саду! Они приближались к ней и заглядывали в глаза, и девочка понимала, что все они предлагают ей свои дары. Но тому, кто ищет правды, не нужны ни богатство, ни слава. Наконец в самом дальнем углу сада девочка увидела оленя – белого как солнце, с рогами, сплетшимися из золотых лучей. Он смотрел прямо на неё, а когда она подошла совсем близко, олень преклонил передние ноги, чтобы девочка смогла забраться к нему на спину.
– Мне очень нужна вода из хрустального колодца, – сказала девочка, – иначе ведьма никогда не расколдует моего братца, и он навсегда останется корягой!
– В хрустальном колодце – мёртвая вода. Она не поможет твоему брату. Зачерпни лучше живой воды из стеклянного колодца, – сказал олень и пошёл по саду, неся на спине девочку, которая крепко держалась за золотые рога.
Они прошли мимо хрустального колодца, подле которого стоял на земле хрустальный кувшин. И девочка заметила, что возле колодца не растут цветы, и птицы не порхают вокруг. Зато рядом со стеклянным колодцем вились розы, покачивали головками георгины, и лепестки ирисов распахивали объятия солнцу. А птицы кружились разноцветным облаком.
– Торопись, – сказал олень, – скоро проснётся змей.
Девочка зачерпнула воды в стеклянный кувшин и, прижимая его к себе, забралась на спину оленя. И они тронулись в путь.
Как стрела летел Олень-золотые рога, и не успела девочка опомниться, как оказалась перед ведьминой избушкой. Девочка спешилась на том самом месте, где ведьма заколдовала её брата, и увидела, что старуха уже спешит навстречу.
– Ну что, – спросила она, – принесла мне воды из хрустального колодца?
Девочка молча протянула ведьме кувшин.
– Ну теперь-то вы с братцем будете неразлучны! – захохотала ведьма и плеснула на девочку из стеклянного кувшина.
Ах, если бы это был хрустальный кувшин с мёртвой водой, брату с сестрой уже никто не смог бы помочь! И кто знает, во что обратила бы их злая колдунья. Но в том-то и дело, что в стеклянном кувшине плескалась живая вода, и те капли, что попали на брата, разрушили злые чары. А девочка лишь почувствовала, что накопившуюся усталость вдруг как рукой сняло!
- Ах вы, лягушачье отродье! – завизжала ведьма, поняв, что в кувшине живая вода. Глаза её стали такими злыми, что дети не смогли смотреть на неё и отвернулись. А ведьма вдруг стала таять как дым, и вскоре от неё ничего не осталось.
А брат с сестрой обнялись и, забравшись на спину оленя, отправились в город, где жил царь.
В этом городе, по наущению царевны, давно уже все привыкли лгать друг другу. Ложь перестала быть чем-то плохим, и люди лгали более по привычке, нежели из корысти. Некрасивое здесь называли красивым, глупое – умным, злое – добрым. Разбойники становились министрами, и все восхваляли их добродетели. Шуты брались поучать, и все слушали их, раскрыв рты. Палачи, которые всегда были изгоями, вдруг оказались самыми уважаемыми людьми. Даже если за окном лил дождь, все поздравляли друг друга с хорошей погодой.
Вместо Праздника Розы в городе стали отмечать день жабы, а кроме того – день смерти царицы и день рождения царевны. Поздравляя друг друга, горожане радовались и уверяли всех, что это чудесные, весёлые праздники.
По всему городу висели портреты царевны, которая была злой и некрасивой. Но, глядя на неё, горожане восклицали:
– Как она добра и умна!
– А как она хороша собой! – вторили им другие.
Иногда, правда, кто-то высказывал сомнения по поводу всеобщих убеждений, но его тут же поднимали на смех и называли завистником. Несчастный правдолюбец стушёвывался и умолкал. А чтобы люди не отталкивали его, с жаром принимался доказывать то, во что вчера ещё сам не верил.
Можно представить, какой переполох начался в городе, когда там появился Олень-золотые рога! Едва только свет от него разбежался по улицам, как что-то случилось с жителями города. А тут ещё олень поднял голову и протрубил так звучно, что весь город замолчал на мгновение, потому что это был голос самой правды. Горожане смотрели кругом себя и словно видели всё впервые.
– Кто эта отвратительная жаба, чьи гадкие портреты заполонили весь город? – спрашивали они друг у друга. – Не может быть, чтобы это была царевна!
Словом, морок внезапно рассеялся, и люди увидели чёрное чёрным, а белое белым. И уже не смогли это укрыть, как раньше. Видно, и вправду, царевна немножко умела.
колдовать!
Царь бросился в башню и собственноручно отворил дверь, за которой томилась его жена. Она нисколько не изменилась и была всё так же хороша. Вот разве бледна немного, что было вовсе неудивительно – ведь столько лет она не видела солнца!
Ах, как они были счастливы все вместе! А как ликовали горожане! Три дня и три ночи не прекращался праздник, не унималось веселье. Все пели, плясали и угощали друг друга сладостями. Тот день, когда вострубил в городе Олень-золотые рога, решено было праздновать каждый год, как День Возвращения. Потому что именно в этот день в город вернулась правда, во имя которой назначили ещё один праздник – День Правды. А вместо дня жабы решено было снова праздновать День Розы.
Царь щедро наградил старую няньку и немедленно послал за бедной вдовой, что вырастила его детей. И царь, и царица готовы были простить даже злую царевну, но она исчезла бесследно. Долго упрашивали они Оленя-золотые рога навсегда поселиться в их городе. Но олень не согласился – ведь на свете так много ещё людей, которые ищут правды.



ЕЛЕНЪТ СЪС ЗЛАТНИТЕ РОГА
Приказка от Светлана Землелова
Превод от руски език : Генка Богданова

  Някога, много отдавна, в къщурка на края на селото живеела бедна вдовица. Веднъж преди големия празник – празника на Розата – тя тръгнала към реката, за да изпере в нея своята единствена празнична покривка, избродирана с червена шевица. Но не успяла да се залови за работа, когато видяла във водата голяма кошница, понесена от бавното течение. Взела бедната вдовица върбов клон, закачила кошницата, оплетена във водорасли и лилии и я придърпала към себе си.
А в кошницата, повити в копринено одеало със златен монограм в ъгъла, лежали
две деца, две прекрасни бебета – близнаци. „ Ето ти и празничен подарък за мен!” – помислила си вдовицата, взела бебетата от кошницата и ги отнеслав дома си.
    Свои деца вдовицата нямала и тя започнала да възпитава намерениците си – момче и момиче – като свои син и дъщеря. За радост на бедната вдовица децата растели със всеки ден. По-красиви и по-ласкави деца от тях никога преди е нямало в селото.
Винаги усмихнати и весели, готови на всеки да помогнат, лоша дума никой не чул от тях. И дотолкова не приличали на хората от селото, че хората ги намразили и злобно започнали да ги наричат  „жабешките отрочета”
   Веднъж брата и сестрата тръгнали с другите деца за ягоди в гората. Много били ягодите и от аромата им главите им се замаяли. Узрелите, сочни  малини сякаш се подканяли сами да влязат в устата. Всички деца си похапвали, а  близнаците вся-ко плодче в кошничките слагали. Когато дошло време вкъщи да се връщат, кош-ничките им били пълни, ана другите деца едва дъната на кошничките им били покрити. Завидели себелюбивите деца на близнаците и им казали:
- Ей, вие, жабешки отрочета, давайте с добро вашите ягоди! На жабите ягоди не
им трябват, но блатото ще е доволно ако получи вас.
Грабнали от близнаците кошничките и побягнали към селото. Заплакали братът и сестрата, но какво да се прави, тръгнали към дома си без малини. Вкъщи разказали на вдовицата какво им се е случило и започнали да я разпитват:
- Кажи, майчице,защо тези хора не ни обичат? Защо ни наричат жаби? Защо сме толкова чужди на всички?.
Въздъхнала бедната вдовица:
-Не ми се искаше да ви го казвам, но явно е дошло време да узнаете всичко.
И разказала на децата как ги е открила преди празника във водата. Цяла нощ не заспали брата и сестрата и накрая решили да тръгнат да търсят баща си и майка си. Сутринта се поклонили на бедната вдовици и казали:
- Прости ни ,майчице и не ни задържай! Ще тръгнем по света да открием родителите си. Ако те са живи, ще им станем утеха в старостта, а ако не  са – на гроба им ще се поклоним. Само не искаме повече да бъдем жабешки отрочета.
   Заплакала бедната вдовица, но не ги спряла. Събрала им  само хляб и мляко  и пуснала децата по пътя.
Дълго вървели брата и сестрата и когото срещнели по пътя си питали:
- Не познавате ли някой от хората, на които  реката е отнесла сина и дъщерята?
Но никой нищо не знаел.
   И ето, когато от хляба останала последните трошици, а от млякото - последните капки, децата навлезли в гората. Тук миришело на трева, а птиците пеели толкова ласкаво, сякаш искали да утешат брата и сестрата. Децата приседнали на дънера на паднала бреза и се канели да си поделят трошиците хляб и капките мляко, когато изведнъж, право срещу тях излязъл гърбав старец. В ръката си държал дебела чепата тояга, облечен бил в най-вехтите дрипи, които можели да си представят - дори да ги духнеш било страшно – току-виж, че се разпаднали!
Приближил се старецът към децата и приседнал на повалената бреза.
- Вие, добри деца, - казал той с висок, треперлив глас старецът, - няма да ме оставите гладен.
   Братът и сестрата се спогледали и без да проговорят му подали млякото и хляба.
Те знаели че нямат повече нищо за ядене  и за пиене, но не посмели да откажат на този, който бил в по-голяма беда от тях.
- За това, че ми помогнахте, -  с разтреперан глас казал гърбушкото, преглъщайки храната като глътка въздух, ще ви помогна и аз. За награда ще отговоря на три ваши въпроса.
- Ах! – възкликнали в един глас брата и сестрата- - Не знаетели вие случайно  нещо за хората, на които реката е отнесла сина идъщерята?
Старецът едвазабележимо се подсмихнал:
- Не много отдавна, но не и много скоро, - започнал той, - се случи радостно съби-тие: женеше се младият цар. Всички наоколо се радваха и веселяха, освен царс-ката сестра. Принцесата беше грозна и изведнъж възневидя красивата си зълва.
А скоро се чу и друга радостна вест. Царя чакаше наслесдник. Но за беда царят се разболя и не узна, че на връх празника на Розата, царицата му беше родила син и дъщеря, които си приличали като две капки вода. В това  време, принцесата заповядала да затворят царицата в Луковата кула – с най-страшните, делеби стени и с най-малките прозорчета. Ключа от  кулата принцесата хвърлила в реката, а децата собственоръчно  повила в копринено одеало със златен монограм и ги хвърлила в кошница сред реката, надявайки се да се удавят като котета.
   Когато царят се оправил, принцесата заповядала на всички да говорят, че царицата е умряла. В двореца всички се страхували от принцесата и затова не посмели да не я послушат. От този момент царят така и си останал неутешим, а злата принцеса, която станала още по-грозна се разпореждала в двореца и никой нямал мира от нея. Разказват даже, че тя умеела и да омагьосва!
   Вятърът затихнал, докато старецът говорел, и птиците в клоните замлъкнали.
Само  папуняк заплакал наблизо – толкова мъчно му станало за бедните дечица.
- З- зла.! З-з-зла! – звънели водните кончета със зелени гръбчета, слушайки разказа за принцесата.
- -Ужас ! У-Ужас! – съгласявали се с тях дивите пчелички
А зайците, притихнали в храстите, се разтреперили от страх, когато чули за царицата, обречена да умре от глад в кулата.
- Но ако децата изведнъж се върнат, - плахо попитала сестрата, ще могат ли те да утешат царя?
- О, това би било за него най- хубавото утешение!- отговорил старецът и ласка- во погалил девойчето по русата главица. – Само, че кой ще им повярва, че те са царските деца? Пък и злата принцеса за нищо на света няма да ги пусне в двореца.
- С-с-съвършен кошмар!  - прошепнал смок, вдигайки  своята жълта главичка над тревата.
- Нима никой не може да им помогне да се върнат при баща си? – възкликнали отчаяни братът и сестрата.
- Има само едно средство. - казал старецът
И децата притихнали, стараейки се да не продумат идума. щурчетата престанали да пеят,  и уж незабелязано се  приближили. Даже папунякът престанал на плаче. Така му заповядали някои от птиците.
А старецът продължил:
- Далеко от тук, във вълшебна гора живее елен. Бял е като слънце, а рогата му сякаш са сплетени от златни  лъчи. До него и най-тъмната нощ става светла като ден. На този свят само той знае истината и не се бои да я каже. Но да се доближиш до него не е лесна работа. Пътят към градината знае само една вещица, която живие в най-гъстото на тази гора. Но даже тя да се съгласи да покаже пътя и това не стига. Входа на градината се пази от триглав змей, покрай който не може да се премине- тритему  глави спят по ред - една след друга.
А, за да заспят и трите глави едновременно, трябва да се знаят три вълшебни думи – за всяка глава – специална дума. Но това не е още всичко….
   Слушали мълчаливо децата разказа на стареца и само по бузите им се стичали сълзи..
   Множество птици и зверове живеят във вълшебната  градина- - продължил старецът.- Те могат да подарят на човека богатство, или  власт, вечна младост, или щастие. Но този, който търси истината, не трябва да се съблазнява от други дарове. Към мислещия за богатства еленът със златните рога няма да се приближи.
      -  Колко трудно е да се добереш до истината! – възкликнал братът.
-  Какво трябва да направим сега? – прошепнала сестрата.
- Аз мога да ви отговоря само на три въпроса. – поклатил глава старецът. – А сега, прощавайте!
  Ударил той с вълшебната си тояга  земята и мигом изчезнал. Така, че децата даже се съмнявали, дали  не им се е присънил  старец  - гърбушко, в такива дрипави дрехи, които дори е трудно да си представят. Но гладът и празната кошница им напомнили, че са дали на стареца своята вечеря.
    Колкото и да се страхували децата от вещицата, живееща в най – гъстото на мрачната гора, те се хванали за ръце и се опитали да я открият, защото знаели, че старецът говорел за тях самите, че неутешимия цар е техният баща, а затворената в кулата царица – тяхната родна майчица.
Зайците тичали редом с децата, а птиците – жълтите авлиги, червеногръдите сипки и  пъстрите чинки – прелитали от клон – на клон, над пътя им. А ясеновите листи си шепнели  едно на друго:
- Вижте, вижте, това са децата, които търсят Елена със златните рога!
- Не се ли боят от магиите?
- - Да, но те трябва да открият истината!
      Скоро гората започнала да тъмнее, дърветата сякаш се сгъстили. Белите брези и тънкостволите ясени, вечно нашепващи си едни на други горските сплетни, изчезнали. Могъщи ели с плеплетени клони, обградили децата. Върховете на тези  мълчаливи дървета се привели, за да не прониква светлината  под тях. Зайците се скрили из храсталаците, а птиците се спотаили, сякаш не  смеейки да пристъпят през невидимата граница. Не било трудно да се досетят, че от тук започвали владенията на жестоката вещица. И прощавайки се с придружаващите ги  птици и животни децата продължили напред сами. А гората станало  все по- тъмна и все по-страшна. Дърветата вече образували стена и станало съвсем тъмно.
    Клоните дърпали децата за яките, а корените протягали своите страшни ръце насреща. Струвало им се че някой  се кикоти насреща им и  свисти.
Внезапно гората се разтворила и изплашените, уморени деца излезли на поляната.
Пълната луна се показала иззад облака и малко просветляло. Някакво черно кълбо изведнъж се търколило между краката им, две огнени очи засвяткали в тъмнината и последвало раздиращо котешко маучене.
   Наблизо заблещукало слабо огънче и децата различили  нисичка колиба оградена с колове. Насреща им се появил някой и децата забелязали отвратителна на вид старица. Злите й очи светели в тъмното, а носът и брадата приличали на щипци  за букки захар, или орехи. .
   Какво търсите тук? – изръмжала старицата, оглеждайки децата.
Те още по-силно стиснали ръцете си и братът казал:
- Моля, покажете ни пътя за вълшебната градина! Много ни е нужен Еленън със златните рога.
Но старицата се закикотила в отговор. Ах, колко страшно станало на децата! повече от всичко на света им се искало да обърнат гръб на старицата и да бягат обратно, там, където  ухаело на горски треви и борови иглички, където птиците пеели така ласкаво като, че ли искат да утешат някого. Но това било невъзможно, децата разбирали, че сега са длъжни да открият истината и да разберат всичко станало с тяхното семейство. А иначе царят така и щял да си остане неутешим, за злата принцеса щяла да  се разпорежда  в двореца, заставяйки всички да лъжат.
- Я виж ти, колко си пъргав! А още нещо не ти ли трябва?
- Трябва ни. – казала сестрата. -  Трябва още да узнаем трите заветни думи, които ще  приспят главите на змея. Кажете ни, моля, тези думи!
- Да, ти си смела! – отново се разкикотила вещицата. Да не би да искаш да ми кажеш, че не би се побояла и сама да отидеш във вълшебната градина?
- Не се боя. – отговорила сестрата, макар, че се страгувала както никога до сега.
- Щом е така, тогава  тръгвай сама! – изпищяла вещицата и хвърлила в лицето на брат й някаква трева.
Точно в този момент сестрата почувствала, че  брат й повече не я държи за ръката. Там, където стоял той, сега стърчал от земята сух дънер.
- Е, какво, не се ли отказа да ходиш във вълшебната градина? – закикотила се  вещицата.
- Не се отказвам! – едва чуто промълвило момичето.
- Така да бъде! Аз ще ти покажа пътя и ще ти каза трите заветни думи, но имам едно условие: във вълшебната градина ти ще ми налееш вода от кристалния кладенец. А дотогава твоят брат ще поживее при мене. - и вещицата отново се закискала с отвратителния си глас, а от нейния смях изстивали ръцете и сякаш мравки лазели  по цялото тяло. – Слушай, - продължила тя. – Ето ти трите заветни думи: изгрев, ден и залез. А за придружител ще вземеш моето синче.
Тук тя  свирнала пронизително и черния котарак с пламтящите очи се заусуквал край нозете й.
- Гледай да не забравиш да ми донесеш вода от кристалния кладенец! – викнала тя след девойчето, различавайки трудно черния котарак в тъмнината. Но катаракът се обърна и    момичето видяла неговите пламтящи очи. Вървели така цяла нощ. След това гората започнала да се разрежда и станало по-леко да се върви. А когато там, където вървели, небето станало съвсем розово,  гората се разтворила, черният котарак изведнъж изчезнал и девойчето се озовало на края на кръгла  скала. Пред нея, в долината се разстилала вълшебната градина. Момичето веднага разбрало, че това не е обикновена градина, защото  даже от
върха тя виждала диви дървета, до нея долитали нежни аромати и звуци – благоухаели плодове и цветя, ромолели ручеи и пеели птици..
Колкото по-близо се спускала, толкова по явни ставали звуците и ароматите, толкова по-леко можела да върви. Тя вече почти бягала, забравила умората и своите страхове. Мислела само за едно – как да открие Еленът със златните рога.
Когато изведнъж се спряла, тя видяла право срещу себе си  триглавия змей, легнал на входа на вълшебната градина и преградил пътя й към нея. При нейното появяване главите на змеят се вдигнали, погледнали я с мъртвите си очи и се залюляли като зловонни цветя на тънките си  стебла.
- Изгрев и залез, - прошепнало бедното момиче и двете глави, затворили  клепачи и бавно се отпуснали на земята.
Но третата дума? Думата, която можела да приспи третата глава, момичето не можело да си спомни. А третата глава вече се  надвесила над нея ту спускайки, ту  прибирайки раздвоения си език. И ето вече вонящия дъх на змея  докоснал бузите й.
- Нима моят братец така и ще си остане дънер! –заплакало девойчето, скривайки лицето си с ръце. – И нима никога няма да настъпи този ден, когато…
   Но едва произнесла думата „ден”, когато третата глава се запрозявала сънливо и се отпуснала до другите две глави. И девойчето през глава се втурнало в градината.
   Какви ли птици и животни не видяло  то в тази градина! Те се приближавали до нея и я гледали в очите. Момичето разбирало, че всички те й предлагат своите дарове. Но на този, който търси истината, не са му нужни нито богатство, нито слава. Накрая, в най-отдалечения кът на градината, момичето видяло елена – бял като слънце, с рога изплетени от златни лъчи.  Той гледал право към нея, а когато тя се приближила, коленичил с предните си крака, за да може да го възседне.
- Нужна ми е вода от кристалния кладенец, - казало момичето, - иначе вещицата никога няма да освободи от магията моя брат и той завинаги ще си остане дънер.
- В кристалният извор водата е мъртва. Тя няма да помогне на твоя брат. По-добре налей жива вода от стъкления кладенец! - казал й еленът и тръгнал през градината, носейки на гърба си момичето, което здраво се държало за златните му рога.
   Те минали покрай кристалния  кладенец, до който стояла на земята кристална кана. И момичето забелязало ,че край кладенеца не растат цветя, не пърхат птички наоколо. Затова пък край стъкления кладенец се виели рози, поклащали главици далии и венчелистчетата на ириса разтваряли обятия за слънцето.
А птиците кръжали над него като разноцветни облаци.
- Побързай! – казал еленът. - Скоро змеят ще се събуди.
  Момичето напълнило вода в стъклената кана и притискайки я към себе си се качила на гърба на елена. И те тръгнали на път.
   Като стрела летял Еленът със златните рога и преди момичето да се опомни се оказали пред колибата на вещицата. Девойчето забързало към мястото, където вещицата омагьосала брат й, но видяла  че и  старицата вече бърза насреща.
- Е, какво, - попитала тя, - донесе ли ми вода от кристалния кладенец?  Момичето мълчаливо подало каната на вещицата.
- Е, сега вие с братчето си ще бъдете неразделни! – закикотила се вещицата и плиснала върху момичето водата от стъклената кана.
Ако това наистина била водата от кристалния кладенец, никой повече не би могъл да помогне на брата и сестрата. И кой знае в какво щяла да ги превърне злата магьосница. Но работата била в това, че в стъклената кана  се плискала жива вода и капките от нея, които попаднали върху брата разрушили злата магия. А момичето веднага усетило, че натрунаната умора сякаш някой с ръка свалил от гърба му.
- Ах, вие, жабешки отрочета! – изръмжала вещицата, разбирайки, че в каната има жива вода. Очите й станали толкова зли, че децата не можели да ги гледат и отвърнали погледи. А вещицата започнала да се топи като дим и скоро от нея нищо не останало.
Братът и сестрата се прегърнали, качили се на гърба на елена и се отправили към града, в който живеел баща им.
В този град, по внушение на принцесата, всички отдавна привикнали да се лъжат едни – други. Лъжата отдавна престанала да бъде нещо лошо и  хората лъжели по привичка, а понякога и от корист. Некрасивото тук наричали красиво, глупавите – умни, злото – добро. Разбойници станали министри и всички възхвалявали техните „добродетели”. Взели шутове да ги учат и всички ги слушали с отворена уста. Палачите, които преди били презирани, сега станали най-уважаваните хора. Даже когато по прозорзите се леел дъжд, гражданите  се поздравявали един – друг с хубаво  време.
Вместо празника на Розата в града празнували Празник на жабата, а освен това – Денят на смъртта на царицата и рожедия ден на принцесата. Поздравявайки се един – друг, гражданите се радвали и уверявали всички, че това са весели, чудес-ни празници.
   Из целият град висели портрети на принцесата , която била много зла и грозна. Но гледайки я, гражданите възклицавали:
- Колко умна и добра е тя!
- И колко е добра за себе си! – повтаряли другите.
- Наистина, понякога някой изказвал съмнение  относно общите убеждения, но веднага всички започвали да му се присмиват и да го наричат „завистник”. Нещастният правдолюбец се спотаявал и замлъквал. а, за да не го изолират хората съвсем, започвал да доказва, че не е искал да каже онова, в което сам не вярвал.
   Можете да си представите каква суматоха  започнала в града, когато там се появил Еленът със златните рога! Едва светлината, която струяла от него се разляла по улиците му, сякаш нещо се случило с гражданите.
А еленът  вдигнал глава и изревал така звучно, че целият град замълчал за миг, защото това било гласът на истината. Гражданите се огледали край себе си и като, че ли, всичко виждали за първи път.
- Коя е тази отвратителна жаба, чиито портрети висят из целия град? – питали се те един-друг. Не може това да е принцесата!
Сякаш мракът изведнъж се разсеял и хората видели черното – черно, а бялото – бяло. И вече не можели да крият това като преди.  Видно е наистина, че принцесата наистина можела да омагьосва.
Не спирайки никъде еленът завел децата право в царския дворец. Стражите         не посмели да му преградят пътя – още дума не била казана, но те разбирали, че при царя са се върнали родните му  деца. И когато еленът влязъл в царските покои, виждайки децата цярят разбрал, че това не са нечии, а собствените му син и дъщеря. Те се хвърлили един към друг, прегърнали се и заплакали от радост. И всички наоколо плачели и триели сълзите си.
  Злата принцеса, която искала да извиси глас и да заповяда да убият Елена със златните рога, разбрала, че е безсилна срещу истината и от сега-нататък няма да бъде всевластна. А, за да не я хванат и убият, тя побързала да се изнесе от двореца. И никой не видял в каква посока е поела.
Плачещият от радост цар се обърнал към децата си:
- Колко ми е мъчно, че я няма при нас и вашата майчица!
И сълзите на радост се сменили със сълзите на мъката. Но тук  излязла напред старата дойка на царя и казала, че през всичките тези години тайно е носила на царицата храна в Луковата кула и, че неотдавна, тази сутрин, царицата все още била жива.
Царят изтичал в кулата и собственоръчно отключил вратата зад която гаснела  неговата жена.   Тя изобщо не се била променила. Останала все така хубава. Наистина била малко бледа, но  в това нямчало нищо чудно – нали толкова години не е виждала слънце!
Ах, колко щастливи били те заедно! А как ликували гражданите! Три дни и три нощи не прекъсвали празненствата, не стихвало веселието. Всички пеели, танцували и се черпели един –друг със сладкиши. Решено било този ден, в който Еленът със златните рога влязъл в града да се празнува всяка година като ден на Възвръщането. И понеже именно в този ден в града се върнала истината, в нейно име обявили още един празник – Денят на истината. А вместо Денят на жабата, решили отново да празнуват Ден на розата.
Царят богато наградил старата дойка и веднага наредил да доведат в двореца бедната вдовица, която отгледала неговите деца. И царят, и царицата били готови да простят на злата принцеса, но тя изчезнала безследно от града.
Дълго молили Еленът със златните рога да се засели в града им. Но той не се съгласил – нали по света има все още много други хора, къито търсят истината.

22.07.2012 г.
Град Ямбол, България

0 коментара:

Публикуване на коментар