ДА БЕШЕ МИРНО СТОЯЛО

Овенът беше хубавец,

но за нещастие - вдовец.

За сватба някаква си лани,

съвсем безсъвестно изклани,
напуснаха го три невести,

три младички овцe злочести.
Той дълго булките жалееше,

 пред празната кошара блееше...
Но зърна пъргави крачета,

две светли палави очета
под двойка клепнали уши

и бързичко се утеши.
Очите, весели, игриви,

намигнаха му закачливо
и той се влюби до полуда

в съседската Козичка луда.
Тя беше с козинка прекрасна,

лудетина и много страстна.
А пък гръдта й - до земята!

Замая му любов главата.
Цял ден тича подир нея.

Меракът ще го поболее.
А тя го мами и хитрува,

безсрамно лъже и флиртува.
Уж нежно гледа през стобора,

а го развърта без умора.
До там му взе ума Козата,

че я последва чак в гората,
представяйки си как я люби...

Но там от поглед я изгуби.
Изблея подир нея страстно.

Отвърна му гласчето ясно
далече в падащия мрак.

Затича старият глупак,
но там, под бялата брезичка

с Пръч бе младата Козичка.
„Затуй от мен се, значи, крие?

Да знаех, щях да я убия!
Ах, гледай, в гъстото се скриват!

С Козела май ми се присмиват?
Измамен съм! Това е ясно,

но има нещо по - ужасно!
Къде е бялата пътека?

Остана селото далеко,
мръкна и звезди не греят.

Ах, вълчи зъби нам белеят!
Пустият ми стар мерак,

номер погоди ми пак!”
Намерил после стар ловец

рога от нашия вдовец.

Да беше кротко той стоял,

не би го и Вълка изял.
Мъже, внимавайте и вие,

меракът много клопки крие!