С МАМА НА ЗАДУШНИЦА

Спокойна ли си вече, мила мамо?

Смъртта избърса ли горчивите сълзи?

За майките покой и отдих няма,

покой едва ли си открила Там и ти.

Душата ти на трима бе поделена.

Едната част погреба със синчето -

само месеци  му бяха отредени,

остана раната в сърцето клето.

В мъка и в молитви младостта ти мина,

жадуваше за рожбица в ръцете.

Стана майка  на  четвъртата година,

роди се щерка- мила като цвете.

Дали чужда завист, или зла прокоба -

майчината радост с  мъка пак  попари?

Цветето посърна, после легна в  гроба,

отново запламтяха в теб пожари.

Само аз бях тука– късната ви радост –

малко светлина в дните посивели,

сигурна опора за тъжната ви старост –

спомен, че и вие в обич сте живели.

Не успявах, мамо, аз да ги заместя,

двете живи рани в тебе си кървяха.

Ти оплакваше съдбата им злочеста,

от сълзи по тях  очите ослепяха.

А сега си Там, с децата си любими,

може би щастливи ? Татко е при вас.

Ала пълно щастие едва ли има,

че сега от вас далече съм пък аз.

Знам, едва ли си спокойна, мила мамо,

и сега, с душа разкъсана на три.

Майка съм и аз, и съм щастлива само

щом  до мене дишат мойте дъщери.