Лятото за глътка въздух моли.
Птиците от жажда онемяха.
Листите на тъжните
тополи
към дъжда
молитви зашептяха.
Сухото корито на реката,
тъжно като ялова утроба,
унесено бленува за водата,
погубена с магия ли,
с прокоба?
Слънцето, застинало в небето,
земята в огнен плащ обгърна.
Задъхано от жегата полето
повехна, залиня , посърна…
Замлъкнаха и смях и песен,
погубени без жал от маранята.
В денят, от огнения
ад донесен,
измъчена предаде се земята.
Напукаха се устните й жарки,
зарони жито като сълзи топли.
Оплакаха я тъжните жътварки,
песента превърнали във вопли.
0 коментара:
Публикуване на коментар