Генка Богданова
Навън вали… Намръщено небето
душата моя в примка хладна стяга.
Едно листо, от вятъра поето,
със въздишка в кална локва ляга.
Вали, вали…Разплаканата есен
прощава се с последните си дни.
Заглъхнала е всяка птича песен,
реката влачи мътните води.
На покрива, настръхнали врабците,
проклинат есенния дъжд
студен
и със главици, под крилата скрити,
днес са мрачни и унили като мен.
Тягостно и сиво е! Дъждът
вали!
Дали защото младостта я няма
съм тъжна и сърцето ме боли?
Мираж ли слънчев бе, или измама,
че с вълшебство кратко ме омая?
Тръгна си завинаги от мен, нали?
За „сбогом” не помаха тя накрая.
Не, аз не плача! Навън тъга вали…
0 коментара:
Публикуване на коментар