ЕЛЕГИЯ

 Генка Богданова

                      

Самотна като кукувица

угасва бедната вдовица,

като по чудо оцеляла,

в селото – глухо, запустяло.

Очите й във нищото са взрени,

смъртта очакват примирени.

Кревата – с бял саван постлала,

„ чеиза” си за Там  събрала.

„Аз знам, самичка съм, така, че,

за мене няма кой да плаче,

в последен път  да ме изпрати…

За мене гроб ще е кревата.

Мен вятърът ще ме опее

и песен тъжна ще запее,

че няма кой за мен да жали,

за мен свещица да запали.

Светът открадна ми детето,

гладът опустоши селцето,

от скръб мъжът ми се спомина,

без мене в свят добър замина.

Какво съм аз? Дърво без клони

За мене кой сълзи ще рони?

С прах времето ще ме покрие,

и името ми ще изтрие.

И само покрива над мене,

днес няма кой да ми отнеме.

Тука, под стрехата родна

ще бъда скоро аз свободна.

От болки и от грижи черни,

от глад, и от тъга безмерна,

свободна и от самотата,

от страха, от нищетата…”

А вечерта се спусна вече?
Пристигна с нея от далече

и „гостенката”  безпощадна.

Погали я ръката  хладна.

Целувка ледна по очите -

и свършиха за нея дните.

Покой жадуван я обгърна

и тя във ангел се превърна.