МАЙЧИНО СЪРЦЕ

Генка Богданова, България

      Преди много, много години, в престолния град на далечно царство, се родили и израснали,  две момичета. И двете били желани и дългоочаквани деца на заможни семейства. Родили се в един ден, а  родителите им – близки съседи, затова  двете момичета  били по цял ден заедно, а всички, които ги познавали, ги приемали като добри приятелки.

     Годините неусетно минавали, момичетата пораснали и се превърнали в красиви девойки, толкова хубави, че  по тях  въздишали всички младежи.

     Анушка била средна на ръст, но стройна и нежна като млада брезичка. Дългата й руса и къдрава коса се спускала подобно буен водопад чак под тънката й талия и обгръщала  изящното й като на горска фея тяло. А всеки, който срещнел  топлия, ласкав поглед на сините й, бистри и дълбоки като горски езера очи, оставен завинаги запленен.

     А Деспина, буйната и пламенна, черноока, и чернокоса  красавица имала царствена осанка. Висока на ръст и снажна като вита ела. И нейните очи блестели, но с различен блясък от тези на  добрата Анушка. Приличали на красиви, но студени ледени кристали, под чийто  горделив и надменен поглед  очите на околните се свеждали смутено.

    Двете девойки били съвсем различни: като огрян от слънчеви лъчи ден и  тайнствена беззвездна нощ; като нежния пролетен бриз и  буейния северен вятър. Но както денят и нощта  са винаги заедно, така и  Анушка и Деспина  били неразделни  до деня, в който срещнали едновременно любовта.

     Какво ли е свързвало с приятелство  тези две  тъй различни по външен вид и по характер момичета?  Този въпрос  си задавали всички, които ги познавали и навярно са  си отговаряли като мен, че доброто възпитание  и благия отстъпчив нрав на Анушка  крепели дружбата им. Деспина, която  приемала  миролюбивото поведение на Анушка като проява на слабост и безволие, се радвала да бъде  тази, която подчинява  приятелката си на собствените си желания и силна воля.  Тя била убедена, че е родена да властва и, че един ден  красивият принц на тяхното царство ще се влюби в нея и ще я направи своя кралица.

    Освен с красота и добро сърце  Анушка била надарена  и с вълшебен, ангелски глас. Тя пеела по – омайно  от славея, по звънко и сладко от чучулигата, по –нежно и гальовно от влюбена гълъбица.  Щом я чуели всички наоколо притихвали и се наслаждавали на песента й. Вятърът се спотайвал в короните на дърветата и внимавал да не  шуми в листата им. Бистрите ручеи  спирали да ромолят, а реката  поглъщала всеки  звук, всяка дума, за да ги изпее на любимото си море, когато се слеят. Луната и звездите блажено примигвали на небето и от усмивките им нощта  блестяла приказно…

      През един прекрасен слънчев ден, двете  девойки излезли  на разходка  в  близките  до града тучни ливади. Било късна пролет. Дърветата цъфтели и във въздуха се носел нежния им , упойващ аромат. Ливадите били осеяни с  красиви цветя. Цялата природа ликувала подмладена.

     Ленивата по природа Деспина  полегнала на меката трева  под сянката на едно дърво.   Тя нямала възторжения характер  на приятелката и предпочитала да  си почива, вместо да споделя радостния й възторг пред чудесата на  пролетта. 

    Анушка тичала из ливадата, беряла  алени макове, бели маргаритки, сини незабравки  и  нежно-розовите, ароматни цветове на  младата детелина в  огромен букет. 

     Палавникът вятър  закачливо  развявал къдриците й и русата й коса блестяла  като позлатена. Слънцето ласкаво целувало бялото й  лице и то руменеело  като  лъчите на  утринна зора.  Анушка  била толкова щастлива, че  запяла от цяло сърце. Песента й се люшнала и зазвъняла като наниз от  сребърни камбанки а вятърът я прегърнал и понесъл надлъж и на шир.

    В този момент, на широкия царски път  край ливадите,  пришпорвали  конете си отряд  млади кавалери, начело с  принц Александър – и престолонаследник  и единствен син на стария цар. Те се връщали от лов, изморени, но весели и доволни от ловните си трофеи и бързали да се похвалят с тях  в двореца.

      Но щом чул песента на Анушка, младият принц  се отделил от свитата си, слязъл от коня си и  го завързал за едно дърво. После, като омагьосан от чудния глас на  момичето, тръгнал през  ливадата и спрял пред непознатата  красива певица, свалил  шапката си и й се поклонил дълбоко.

-  Коя сте Вие, прекрасна девойко и какво правите сама сред ливадите? – промълвил очарованият принц.

      Не по-малко изненадана и запленена от красотата, мъжествения вид  и  безупречните му обноски, Анушка се поклонила и скромно отговорила:

-         Името ми е Анушка,  кавалере.  И не съм сама…

В този миг,  Деспина, дочула гласовете им, изправила се  и като  познала принц Александър, дотичала при тях, изправила се  безцеремонно пред Анушка и направила лек поклон като знатна дама пред принца. Пред нея стоял мъжът на мечтите й  и тя решила, че на всяка цена трябва да спечели сърцето му  и да стане негова  жена.

    Но колкото и да любезничила и флиртувала Деспина , очите на принца  постоянно търсели очите на Анушка, в която вече бил влюбен до уши. Още в първия миг, когато зърнал русокосата девойка и чул  вълшебния й глас, той разбрал, че  е открил своята единствена любов и бъдеща кралица на  страната. Само след месец,  те се сгодили и щастливи вдигнали сватба за чудо и приказ.

    Уви! Човешкото щастие  много често е непълно и краткотрайно. Съдбата, или хора с лоши сърца не могат да понесат спокойно чуждата радост и правят всичко възможно да  я погубят.

     Наранената гордост, унизеното честолюбие и разочарованието заради неосъществените й планове  да се омъжи за принца, превърнали завистта на Деспина в ужасна омраза  и неутолима жажда за мъст.  В гърдите й като огнена лава закипяла змийската отрова на ревността и тя  изрекла  тежка  клетва:

     - Бъдете проклети и двамата!  Нека когато сте най-щастливи и си мислите, че сте постигнали всичко, за което сте мечтали, нещастието да се стовари като  опустошителен гръм над главите ви  и да почерни сърцата ви, отнемайки ви най-милото и най-ценното, което имате!

     Анушка и Александър дори не подозирали какво ги очаква и си живеели в мир, любов  и  сговор цели две години.  През това време старият цар починал и  Александър седнал на трона. Подкрепян от Анушка той управлявал мъдро и справедливо поданиците си, а те им се отплащали с любов и уважение. Щастието им било неописуемо когато се родил синът им . И точно, когато детето  проходило и изговорило най- сладките и най-прекрасните думички „мама”  и „татко”, клетвата  на  Деспина поразила  любимият им син с тежка, непозната болест. Като вкаменен той повече не станал от леглото, въпреки  грижите и съветите на най- добрите лекари в кралството и по света.

   Момченцето  лежало ни  живо, ни мъртво. Само  очичките  му, пълни с ужас и болка  се взирали  в разплаканите очи  на  родителите му с няма молба и надежда за помощ.

    Отчаяни и безсилни да  спасят детето си от  тази страшна беда,  те горчиво оплаквали край креватчето му денем и нощем  жестоката им орис…

     Всички хора  в кралството  страдали заедно с тях и се молели за спасението на  малкия принц.   Само черната душа на Деспина ликувала и се радвала  на  своето  отмъщение.

     Една нощ,  изтощена  от постоянното бдение, пролятото море от сълзи    и  мъката, която стягала душата й, Анушка  заспала за малко до  креватчето, стистана безжизнената ръчичка  на детенцето си. Щом затворила очи,  пред нея застанала  сериозна  но красива  и достолепна като богиня  жена, която държала в ръката си  свитък с  ръкопис.

     Тя  погледнала  с тъга и съчувствие  към посърналото лице на Анушка  и мълчаливо й подала

свитъка. После, както се появила, така и  изчезнала.  С разтуптяно от вълнение сърце  Анушка се събудила и видяла, че държи в ръката си  ръкописа, който й подала  загадъчната жена от съня й. Анушка развързала панделката, отворила го  и зачела написаното до нея писмо:

     „О, нещастна майко, -   така започвало писмото. -  твоята мъка   и горчивите сълзи, които проливаш над детето си, разчувстваха дори неумолимата Съдба. Трогната и смутена, благодарна, че в тези тежки за тебе дни, ти никога не възропта против нея,  тя реши да ти даде  една последна възможност да  откриеш  лек за сина си.

   Ако майчиното ти сърце е изпълнено с толкова голяма любов, ако  си готова на всякакви лишения и жертви в  името на болното си детенце, тръгни още сега натам, откъдето изгрява слънцето, но без  топли дрехи и обувки, без храна и без вода.  Съдбата ти отпуска  девет дни и девет нощи, за да изминеш страната от край - до край, да  прекосиш  планината, да преплуваш морето и да  стигнеш до остров Последна надежда. Ако успееш да стъпиш на острова  преди залеза на деветия ден, там ще откриеш  лек за болестта на  детето си.

     Но, внимавай, ако дори само за миг съжалиш, че си тръгнала по този път, или се разколебаеш, ще изгубиш единствената възможност, която Съдбата милостиво ти  дава,  за  спасиш сина си от проклятието и той ще остане завинаги прикован в леглото. Върви и помни, че в този път и в това изпитание на майчината ти любов, си сама и няма на кой да разчиташ!”

    Зарадвана и изпълнена с надежда, Анушка нито за миг не се поколебала. Целунала  сина си  и незабавно потеглила на път – съвсем леко облечена, боса, без храна и  вода - така, както повелявало писмото на Съдбата.

   Нищо не било в състояние да спре Анушка. Нито осеяния с трудности дълъг път, нито непоносимата жега, нито сковаващия  студ,  нито гладът и жаждата, които я измъчвали денонощно. Вървяла и вървяла  напред, водена от изпълненото с надежда  майчино сърце и от надеждата да види  детенцето си живо и здраво. Крепял я силният й дух, хранела душата си с  мечти да види радост в очите на любимия си Александър, а сина си  - здрав, пораснал  и възмъжал…

    След едно денонощие, когато преминала широкото поле, прегазила блата и преплувала буйни реки, най-после  стигнала в подножието на планината и поела нагоре към върха, внезапно с гръм и трясък забушувала  страховита буря. Тя  ломяла вековни дървета, събаряла  огромни скални отломъци и  търкаляла огромни лавини на  пътя на Анушка, заплашвайки да я погребе под тях. След като три дни и три нощи  се борила да устои на стихията, без да може да  стигне до върха, тя огорчена паднала на колене и извикала:

- О, велика планина, защо ми пречиш да спася детето си? Какво искаш от една нещастна майка, която няма  дори дрехи на гърба си?  Кажи ми, как да омилостивя  душата ти, за да ме пуснеш да продължа пътя си?

В този миг бурята  спряла,  гръмотевиците заглъхнали и в настъпилата тишина  като дълбока въздишка прозвучал гласът на планината:

-  Дай ми хубостта и младостта си, жено, и върви по пътя, който си поела!

- О, вземи ги, вземи ги! С радост ти ги давам. За мене няма нищо по-свидно от здравето и живота на моя син! – без колебание отговорила  майката  и въпреки внезапната слабост и немощ, които  я обзели щом се разделила с младостта и хубостта си, продължила решително напред. Кръв бележела всяка стъпка на босите й нозе. Скъсана, дрехата й   едва покривала израненото й съсухрено тяло, но тя успяла  да се изкачи до върха и  на четвъртия ден от тръгването си  превалила  планината. Но, за зла беда, пред очите й се ширнала гъста, мрачна и непроходима гора, в дебрите на която се губел пътя, към морето, който Анушка  следвала.

     Но и сега  тя не се отказала  да следва своята заветна цел и смело  продължила напред. Като обладана от  тъмни сили, гората  сплела над главата й  буйно разлистените корони на дърветата и скрила от погледа й слънцето,  по което Анушка  търсела вярната посока към морето.  Гъстите треви  и  бодливите храсти криели  под себе си пътя, спъвали я и я принуждавали цели три денонощия да се върти в кръг, без да намери и следа от  следваната посока. Оставали й само  две денонощия до края на отпуснатия й от Съдбата  краен срок да достигне Острова на последната надежда, а тя не откривала изход от омагьосаната гора.

    Тогава измъчената жена спряла и през сълзи проплакала:

- Няма ли някой с добра душа, да ме изведе от тази гора?  Не мога и няма да се върна назад!

И в този миг  дърветата  се разделили и пред нея се появила  една самодива.

-  Аз ще ти помогна, жено, но не от добро сърце, а защото искам да ми дадеш чудната си златна коса и  красивите си сини очи. Ако си съгласна, не само ще те изведа от гората, но и ще ти покажа пряк път към морето.

-  Вземи ги! – зарадвана извикала Анушка. Не ми е жал за косите. Но без очи как ще следвам пътя до морето и как ще открия острова?

- Не се безпокой за това! – отговорила й самодивата. –Майчината ти любов ще бъде твоите очи. Сърцето ти ще ти сочи вярната посока…

    Състарена, погрозняла и съвсем сляпа,  Анушка отново тръгнала напред. Сякаш невидима ръка я водела  към морския бряг и скоро сетивата й доловили соления дъх на морето и шепота на морските вълни.

    Наоколо било тихо  и освен плача на самотните чайки, не се чували нито човешки гласове, нито плясък на весла. Анушка разбрала, че е изправена пред ново  тежко изпитание. Нито знаела в каква посока се намира острова, нито имало кой да я  превози до него.Но  тя  отново  не изгубила надеждата си и  се провикнала:

- Хей, има ли на брега, или в морето някой, който ще се смили над  една нещастна майка и ще  й помогне да стигне до Острова на последната надежда?

   Отговорил и  силен плясък и дрезгав женски глас:

- Само аз мога да ти помогна ,жено,  но не, защото ми е жал за тебе, а за да получа  вълшебния ти глас и дарбата да пееш.

- Това ли искаш? Вземи ги, давам ти ги с радост. А и защо ми е  глас, ако не мога да пея на сина си приспивни песнички и да му повтарям колко много го обичам? – извикала за последен път Анушка, преди да онемее завинаги.

   В този миг усетила, че се носи  бързо над разпенените вълни, а  наоколо се носи омайната песен, която морската русалка  пеела с  нейния глас.

    Анушка била много разтревожена, защото  усещала, че слънцето залязва и изтичат последните часове на деветото денонощие.  С помощта на русалката тя стъпила на  зелените брегове на  търсения остров, но  грохнала от старост и непосилна умора, сляпа и няма, майката не знаела как ще открие  лек за сина си. Но въпреки всичко, лазейки с последни сили, по колене обикаляла  малкия остров и опипвайки, търсела онова, за което  преминала толкова път и  преодоляла всички препятствия : „Ех, ако можех да извикам, може би някой щеше да ме чуе  и да ми помогне да се справя и този път!” – мислела си тя. – Не, не мога точно сега да се откажа и да се предам! Трябва, трябва да се справя за последен път!”

    И тогава, вместо онемялата уста, майчината душа, събрала последните си сили и   простенала:

- О, Съдба, ти , която беше толкова благосклонна и щедра  към мен, не отнемай  последната ми надежда да спася сина си! Вземи  мене,  вземи ми и последната капчица живот, но  спаси сина ми! Той е толкова малък и невинен, той е смисълът и радостта на моя живот.Нека живее!

   И се случило чудо. Полъхнал нежен ветрец,  топлина докоснала  изтерзаното майчино сърце, ласкава светлина  погалила слепите й очи и в  смазаното й от умора и болки тяло бликнали нови сили.  Анушка  отворила очи, и видяла ,че се намира отново в стаята на сина си, който  весело гукал в ръцете на жената от съня й и протягал към нея  ръчички.

-  Вземи сина си, Анушка! – казала непознатата жена. – той е напълно здрав, а проклятието вече не тегне над вашето семейство. Ти заслужи щастието да прегърнеш живо и здраво детенцето си и да си върнеш  всичко, което без колебание даде, за да го спасиш. Бъдете щастливи и помнете, че пред истинската, всеотдайна майчина любов, злото е безсилно!

    От този ден нататък, Анушка, Александър и обичния им син заживели спокойно и щастливо, а лошото сърце на Деспина се пръснало от злоба и всички в царството я забравили завинаги.

   

20.02.2014 г