ПО - ДОСТОЙНИЯТ

 

Приказка от Генка Богданова

   Живял някога в далечна земя благороден цар. Казвал се Бранимир .Той бил могъщ войн, справедлив владетел и добър човек, затова  враговете му се страхували от него, а народа му  го обичал и почитал.  Хората в тази слънчева страна живеели щастливо и спокойно,трудели се и се радвали на прелестите на родната земя.

     Вековни гори в планините извисявали гордо чела, загледани в бездънната шир на небесната синева. Бистри реки и потоци виели  сребърни снаги през плодородните поля. Омайните песни на пойните птици се сливали с песните и щастливия смях на  децата. Радостта  кипяла като младо вино и озарявала лицата на доволните от живота си хора.

    Но всичко това си имало цена. Много битки с алчни врагове водили царя и смелите му войни.

Чуждо не желаели, но своята родна земя  и народа й пазели  зорко и защитавали с цената на живота си.  Не позволили враг да пристъпи границите им и да пороби  семействата им.

    Но времето течало, годините отлитали и отнасяли със себе си късчета  от младостта и юначната сила на владетеля.  Скоро щял да остарее, а не му останало време нито да се задоми, нито  наследник за трона да отгледа.  Решил. царят, че е време да  се ожени. Изпратил най-близките си съветници да потърсят и доведат в палата  девойка, достойна да седне до него на трона. И им поръчал  да търсят и избират не само по хубост, а по ум и разум, добро сърце, вярна  и благо-родна душа.  Потеклото й нямало значение  за царя. Нямало значение и това дали е богата, или бедна, но на тези безценни качества  много държал.

     Най-после  в едно малко градче, сгушено в пазвите на планината, един от царските  съветници открил  такава девойка. Нежна и смела, красива и горда, работлива и всеотдайна, дъщерята на селския учител  се славела като умна, разумна и добродетелна девойка.

    „ Ето, това е  дамата на моето сърце! – помислил си царя, когато девойката застанала пред него. Ще царува мъдро заедно с мен, ще върви рамо-до рамо с мен през добро и лошо и ще ми роди  синове, които ще поемат царството след мене.

     Не се излъгал Бранимир в безценните качества на Доброслава. Заживели щастливо и скоро

им се родили близнаци. Пръв на бял свят се появил Младен, а малко по-късно – Здравко. Трудно било раждането на принцовете  и младата царица се разболяла тежко. Но майчиното сърце  й давало сили  да се грижи за децата си с  помощта на дойките. По-големият, Младен, растял хилаво и  вечно недоволно дете. Разглезен и  своенравен, груб и  капризен,Младен  се стараел да привлича постоянно вниманието на всички около себе си и да получава на часа всичко, което пожелае.  Всички му угаждали. А и нали той бил принца –наследник. Според  законите на тази страна и правото на първородния, Младен трябвало един ден да седне на трона след баща си и да стане  владетел.

      Здравко пък бил здраво и жизнерадостно дете. Тичал по цял ден  из градините край  царските палати, играел с децата на придворните и прислугата и смехът му се леел като кристалните води  на чешмите. Милата му усмивка, любвеобилното му сърчице радвали болната царица и поддържали тлеещото пламъче на жизнените й сили. Тя и царят много се тревожели за по-големия си син и  страдали заради  лошия му характер, но като родители вярвали в него и се надявали един ден, когато порасте и възмъжее да покаже, че е наследил не само царството, но и добротетелите на своите родители.

     Така минавали дните, месеците и годините. Принцовете растели, а  царят и царицата губели своите сили. И тогава враговете им надигнали глави и закръжили като буреносни облаци  край границите на мирното им царство. Нашествениците  още се страхували от силната царска войска и  бойния опит на владетеля, затова решили да се съюзят с Огнената хала, родена в черната утроба  на Тъмнината.  Тя мразела народа на Мирната земя, обичала хаоса и страданията  и  искала да  превърне тази цветуща страна в пустош.

     Страшен враг била Огнената хала. Хранела се със  злобата и омразата,  добивала сили  от завистта и алчността на своите съюзници – враговете на Бранимир и народа му.  Като стихия налетяла  над Мирната земя – палела и рушала, а  съюзниците й убивали и пленявали де когото срещнат по пътя си. Храбрите войски на  Бранимир успели  да прогонят  чуждите войски от земята си, но Огнената хала се завръщала и още по -  страшни ставали набезите й и опустошенията след нея. Най-страшното било, че  ненаситната хала изпила  реките , потоците и езерата, от чиито води зависел живота на хората,  растенията и животните. Посърнали отчаяни хората, посивяло мъртво полето, горите свели гордите си чела, а синьото  небе над мирната земя се покрило с дим от пожарите. Смърт и разруха в Мирната земя оставила  след себе си Огнената хала и  враговете на поробената страна най-после задоволили  ненаситната си омраза и алчност към мирния народ и царя на това цветущо царство.

    А Бранимир и малкото му оцелели  верни поданици  се оттеглили в непристъпна крепост сред планината  и се заели да бранят последния източник на живот  - изворът, скрит в  най-дълбоката тайна пещера  зад крепостта. Тази вода трябвало да бъде пазена като зениците на очите им денонощно. Никой от враговете им не знаел за нейното съществуване и от опазването на тази тайна зависели живота на оцелелите и  бъдещето на страната им. Бранимир и най-верните му хора прокопали тунел от пещерата до двореца  и пълнели дълбоки  кладенци с изворна вода. за   да  спасят живота на хората и да им вдъхнат сили за борба и нови надежди.

     Животът в крепостта бавно се  възстановявал.  Но силите на царя изтичали като песъчинки от пясъчен часовник. Възрастта, умората и мъката за изгубения мирен живот , поробения му народ и опустошената родна земя  бавно го убивали. А някой  вместо него трябвало да се грижи за народа  му, да пази безценната тайна  и  да бди над  извора на живота. Без него хората не можели да оцелеят , нито да съберат сили, за  да  прогонят врага от земята си. 

     Време било  принц Младен  да поеме задълженията си и да смени стария си баща на трона. Родителите  му и народа възлагали големи надежди  на новия владетел. Но скоро, много скоро се разочаровали от Младен. Той не бил нито  благороден, нито добър и човечен, нито имал смело сърце и силна воля като баща си.  Младият цар  по цял ден се излежавал  в покоите си, а нощем се  забавлявал като устройвал игри и балове, на които канел  само хората, които го ласкаели и величаели. Той нехаел за многобройните и отговорни задължения на владетел. Накрая   безразсъдния и алчен Младен решил да натрупа още по-голямо богатство като продава  на жителите в крепостта  изворната вода. Кой можел  да спре  наглата му постъпка? И какво от това, че животът на хората зависел то безценната изворна вода? За Младен тя била просто възможност да трупа  богатства за собствения си охолен и безгрижен живот.Той наредил  на стражите си денонощно да пазят  кладенците и да продават стомна  вода срещу жълтица. За бедните той нямал грижа. Дали ще оцелеят му било все едно. По-важно за него било богатството му да расте в хазната. Той бил вече цар, а волята на царя на две не можела да стане. Само неговите интереси били от значение.

    А  отчаянието и недоволството на народа му растели и хората започнали открито да роптаят     Когато разбрал, че народът се бунтува, лошият млад цар, заповядал на войниците си да прогонят всички недоволни извън стените на крепостта. Нищо, че нямали домове, или ,че врагът  можел да ги избие, или пороби.

     Докато царувал Бранимир дори постоянните набези на вражеските войски и страшните поражения, които нанасяла на земята им  Огнената хала  не успели да сломят  духа на народа на Мирната земя. Но решението на принца за водата  убило надеждите и вярата им.

     А старият цар и болната царица тихо  гаснели в постелите си. Здравко се грижел всеотдайно за тях и дори не знаел какво става  вън от двореца..

          Един ден млад прислужник донесъл на болните кана със студена вода. Той бил толкова жаден, че  вече едва се държал на краката си и толкова беден, че не можел да си купи и шепа вода. Докато наливал безценната течност в  чашите на царя и царицата  той не издържал и припаднал. Здравко вдигнал младежа, напръскал лицето му с вода и  му дал да се напие. Прислужникът се свестил разплакан от добрината, която проявил към него принца.

-         Момче, ако си болен, защо не си почиваш? Нямаше ли кой да донесе водата? – попитал стария цар.

-         Не съм болен, но съм много жаден, Ваше величество. – тъжно отговорил прислужникът.

-         Как така си жаден? - изненадал се и Здравко. – Свърши ли водата в кладенците? Изворът  в пещерата да не е пресъхнал?

Тогава прислужникът въздъхнал горчиво и им разказал за жестоката заповед на  Младен – новия цар. Накрая добавил:

-     Не ни ли стигнаха мъките и страданията, които ни причиниха враговете, но и собствения ни цар реши да довърши народа си като му отнеме водата?

-         Но тази вода е на моя народ! – извикал развълнуван старият цар. –И дори царят не може да им я отнеме.

-          Заклевам те, сине, - обърнал се той към по-малкия си син.- достатъчно си се грижил за нас. Върви и върни на хората това, което Бог им е дарил, а ние с общи сили съхранихме, за да оцелеем. Докато има вода за хората в крепостта, те никога няма да я предадат на врага. А докато имаме крепостта и изворът на живота ни дарява с водите си, има надежда и за държавата ни. Твоят брат се оказа алчен подлец и недостоен владетел. Бори се с него, сине и върни справедливия ред в крепостта и правата на хората!

       Опитал се Здравко с добро да вразуми  алчния си брат, но той само се изсмял и му обърнал гръб. Не послушал съветите и молбите и на старите си родители, а заповядал да ги качат на  коне  и да ги изхвърлят  зад стените на крепостта.

    Тогава Здравко повел  отчаяните  си сънародници  на битка със стражите , които пазели  кладенците, за да върнат водата на  онеправданите.  Но добре въоръжените царски  войни  успели да потушат бунта , а Младен заповядал да оковат  брат му  и да хвърлят в тъмната пещера  до извора – да чува и вижда водата, но да се мъчи от жажда докато умре, за туй ,че  дръзнал да оспори решението му. Верните му стражи изпълнили заповедта и още същия ден окованият в тежки вериги Здравко бил хвърлен на педя от животворния извор – далеч от слънцето и  светлината, без храна и  лишен от възможността да се напие от студения ,бистър извор. И сигурно там щял да умре, ако земята  и планината не се възмутили от злодеянията на Младен. Развълнувала се земята, разтърсила снага планината, срутили се планинските върхове  и порой от камъни и дървета затрупали канала, който отвеждал водата в крепостта. Изворът оттеглил животворните си води  обратно. Огромна скала затрупала единствения вход на  крепостта и пленила в нея завинаги лошия Младен и неговите приближени. Сега те и с купищата злато, което имали, не можели да си купят дори глътчица вода.

   Освободени , изворните води потекли навън от мрачната пещера към умиращите от жажда хора, прогонени от  Младен.  Те понесли в буйните си прегръдки  окования Здравко и го върнали на хората, които обичал и за които пожертвал свободата си. Свалили му  щастливите хора веригите,  поклонили му се доземи и го провъзгласили за свой цар и владетел.  После  заедно успели да прогонят завинаги  враговете от своята земя и започнали да градят новия си живот, следвайки примера на достойния си цар и мъдрите съвети на старите му родители.

А  изворът разлял водите си надлъж и шир, напълнил сухите корита на реките, напоил жадната опустошена земя и  Мирната страна  се възродила за нов, още по- щастлив живот.

Генка Богданова