НИКОГА НЕ Е КЪСНО...

    Със съученикът ми Петър не се бяхме виждали с години. Срещнахме се случайно във фотографско студио, където се бях отбила да проявя  снимки от семеен празник.

     Оказа се, че той е избрал фотографията за своя професия  и работи тук. Зарадвахме се на срещата! Той ме покани в съседното кафене да се видим и побъбрим за доброто старо време.

-         Е, разказвай! – подкани ме той. – Как живееш, с какво се занимаваш, доволна ли си от живота…Толкова отдавна не сме се виждали и почти нищо не знаем един за друг. Виждам от снимките, че имаш вече и голяма внучка, хубаво семейство. Разказвай!

-         Какво да ти разказвам, Петьо? Живот на средностатическа българка. Нищо особено!

Рутина. Еднообразие. Дните минават между  скучната ми работа и грижите за домът, семейството, родителите, децата, а  сега и техните деца… Делниците –много, а празничните моменти са твърде малко, за да направят живота интересен и цветен…

-         Слушам те и не мога да повярвам, че разговарям с  някогашното весело, емоционално и  интересно момиче. Какво стана с лудетината, в която всички момчета бяхме влюбени? Ти не ни забелязваше, защото от своя страна беше лудо влюбена в човекът, за който после разбрахме, че си се омъжила.

-         Е, приятелю, любовта е до време! Ежедневието и проблемите бавно , но сигурно подрязват крилата й,  сивотата на скуката и еднообразието свалят от душите ни розовите очила и вече няма какво да разлудува сърцата ни. Съжителстваме и споделяме леглото, грижите и малките радости като повечето от хората  на нашата възраст.

-         А, не си права, приятелко! Животът е такъв, какъвто си го направим самите ние. А  любовта и емоциите трябва да се подхранват ежедневно, защото иначе ще се превърнем в мъртви души. Ако ги изгубим, или ги оставим да си отидат, вината си е само наша. Чуй, да ти разкажа една история, в чийто щастлив край станах неволен участник. Тя е колкото смешна, толкова и поучителна, затова си струва да я чуеш.

Преди месец, в студиото дойдоха хванати ръка за ръка мъж и жена, долу – горе на нашата възраст. Поскаха да присъствам на  семеен празник, за да правя снимки и видеозапис.

-         Какво ще празнувате? – попитах по навик аз.

Двамата се усмихнаха  и като се спогледаха закачливо отговориха:

-         Ще подновим отново брачните си клетви, като в сапунените сериали, ама по български! Празнуваме, че се преоткрихме отново. И този път  ще се закълнем във вярност и любов пред себе си, пред Бога , пред децата и внуците си.

-         Луди хора! – помислих си аз с насмешка. – Ще подновяват брачни клетви, като ,че ли са Рич и Брук от Дързост и красота. Сякаш забравят къде се намират и в какво време живеят!

Но бизнесът си е бизнес. Бях в уреченият ден и час в църквата, а после и в ресторанта, където двойката празнуваше своето повторно бракосъчетание в присъствието на многобройна свита от  роднини и приятели.

    Тръгнах с нагласата, че ще присъствам на някаква щуротия , а се оказа, че празненството си е съвсем истинско, а „младоженците” – много щастливи. Любопитството зачопли душата ми. „Какво им става на тези зрели хора? Като гледам децата и внуците им, явно са женени доста отдавна. Пък и сериозни хора ми се виждат.Сигурно все пак има специална причина за тази повторна сватба?”

    Разбира се, не можех да разпитвам. Колкото и да ми беше любопитно, все пак съм възпитан човек, а и тук бях ,за да  увековеча събитието, а не да любоптствам за хората, които ми плащаха.

     И все пак историята ми беше разказана и то от самите „ младоженци”.  Когато гостите си тръгнаха и седнахме да  им покажа снимките и видеозаписа, те сами подхванаха  интересната си история.

     - Както виждате, - започна мъжът , - ние вече сме хора на възраст. Аз съм на петдесет и две години, а Ана, жена ми, скоро навърши петдесет. Оженихме се по любов. Родиха ни се три деца и животът ни завъртя  във водовъртежа на дните си. Учихме задочно, после аз започнах работа  като инженер по поддръжката на  електронната апаратура в едно предприятие. Работата ми не беше трудна, но работех на смени и често ми се налагаше да отсъствам от дома си.

  Жена ми беше  счетоводителка и често се оплакваше ,че работата й е скучна и еднообразна. А и вкъщи постоянно  беше заета с нещо. Домакинството и грижите за всички нас поглъщаха цялото й свободно време. А аз,както вече казах, често отсъствах. Пращаха ме често в командировки. А когато се връщах от нощна смяна  бях толкова изморен, че спях  до късно през деня. Имахме хубав, добре обзаведен дом, но за удобствата, с които разполагахме трябваше да работим много. И така – ден, след ден, неусетно се отдалечавахме един от друг с жена ми и като че ли горещите ни някога чувства охладняха. Нямахме време един за друг, почти не оставахме насаме, вече не си споделяхме преживяното през деня, не си разказвахме весели случки и рядко се смеехме на шегите си. Забравихме пътя за парка, в който с такова удоволствие се разхождахме някога. Нямахме време за  кино, театър, за  танци, или срещи с приятели…

-  Така е. - продължи жената. - Той вечно отсъстваше, а  аз тичах между работното си място и дома  и  от грижите и вниманието, с което трябваше да обграждам  всички,  не ми оставаше време да обърна внимание на самата себе си. Занемарих се. А и без това мъжът ми, сякаш отдавна не се интересуваше  нито от това как изглеждам, нито как се чувствам. А честно казано, аз се чувствах пренебрегната, нещастна, самотна.

- Така се чувствах и аз, - продължи мъжът й, - но нали вече, кой знае защо,  не споделяхме мислите си и не говорехме открито за това , какво ни радва, или измъчва, започнах да изпитвам разочарование от брачният си живот и самосъжаление. Питах се :„Това ли е лъчезарната жена, в която бях влюбен? Тази ли, вечно мърмореща и отегчена  жена, която  поддържа идеално домът ми,  грижи се за мен и децата ми, но вечер лежи хладна и дистанцирана от мен в леглото ми?

 -  А аз лежах до него будна в мрака, отдадена на подобни мрачни мисли: „ Господи , мислех си аз, къде изчезна  онова  весело, любвеобилно, нежно и внимателно момче, за което се омъжих?

 Толкова отдавна не съм чула ласкава дума , или комплимент от него. Забравих кога за последен път ме погали и целуна, кога ми поднесе последното цвете.Кога се разхождахме с него под звездите и кога танцувахме за последен път?

   Знаете ли, приятелю, човешкото сърце е така устроено, че  и на преклонна възраст жадува за любов, за нежност, за ласки и ако не ги получава от човека до себе си, започва да ги търси другаде.

    И ние не направихме изключение от това правило. Живеем в модерно време. Mомощник и събеседник, приятел и отдушник ни станаха компютрите. А чрез тях можеш да откриеш всичко, което ти липсва. И информация, и нови приятели и дори виртуална любов. И ние си мислим, че най-после празнотата в душите ни е запълнена, че сме преоткрили щастието  в лицето на други хора.

Но съдбата си играе с нас. Прави си шеги с чувствата ни, или ни поставя в ситуации, които отварят, макар и късно очите на душата ни и  ни връща здравия разум.

-         Една нощ, съпругът ми отново имаше  нощно дежурство, децата вече спяха, а аз реших  да разгледам няколко сайта  на Интернет. Докато търсех това, което ме интересуваше попаднах на  сайт, който предлагаше запознанства. Стана ми любопитно и започнах да чета обявите. Една от тях ме впечатли: „ Мъж на средна възраст, разочарован от съпругата си, търси връзка с интелигентна, привлекателна жена, добър събеседник с весел и отзивчив характер, за да запълни празнотата в душата си.”  следваха  електронен адрес и телефон за връзка с мъжа.

   Този господин, май има същият проблем като мен? – помислих си отначало на шега, но после изведнъж реших: „ Защо не? Не съм ли и аз самотна и неразбрана? Не съм ли все още привлекателна, интелигентна, добра събеседничка и въпреки всичко – постоянно пренебрегвана

от съпруга си? „   Докато размишлявах така, побързах да  отговоря на поканата. И се започна една тайна връзка, едни нежни писма, едно лудо виртуално ухажване…Чаках с нетърпение нощните смени на съпругът си, за да седна пред компютъра, да напиша паролата и да се „срещна” с новият си ухажор. Той ме омайваше с комплименти, с ласкави имена, които ми измисляше, с  виртуалните цветя и  музикални поздрави, които ми изпращаше, с любовните си чувства, които щедро и образно споделяше с мен. Имах чувството , че се прераждам, че душата ми се разтваря и  ще полети, че скуката и еднообразието на дните ми са отстъпили място на дъга от цветни, вълнуващи чувства и желания. И, разбира се, започнах да жадувам за мига, в който най-после ще се срещнем на живо, да видя лицето му, да чуя гласът му, да  го докосна…

Най-после дойде и този момент! Прочетох, че собствениците на сайта организират голям пролетен бал с маски в дискретен хотел в отдалечено от нашият  нашия град курортно селище.

„Какъв късмет! – развълнувах се аз. – Тъкмо вчера съпругът ми ме предупреди, че заминава в камандировка за няколко дни в София.”

    Имах карта за почивка  на която трябваше да тръгна  още утре. А децата бяха във ваканция  и гостуваха при  сватовете ни. Всичко се нареждаше много добре. Щях да се регистрирам, да се настаня в санаториума и на другият ден да отида  спокойно на срещата. Никой нямаше да разбере за това…

    Приготвих се много старателно. Щяхме да се видим за първи път, затова трябваше да бъда неотразима. Облякох  красив тоалет, купих си  кадифена загадъчна маска и развълнувана пристъпих прага на голямата зала, пълна с маскирани двойки. Видях висок, строен мъж да върви усмихнат насреща ми. Носеше костюм и маска, каквито ми беше описал моят таен обожател. Сърцето ми трепна. Дали ,защото толкова много се вълнувах, или защото нещо в него ми се стори познато? Нямах време да разсъждавам. Подадохме си ръце, а после се отпуснах в прегръдките му за първият танц. През звуците на красивата мелодия , която оркестърът свиреше, през морето от реплики, които си разменяха двойките около нас, аз чувах лудите удари на сърцето си и нежните думи, които ми шепнеше мъжът, на чието рамо бях склонила главата си и с огорчение си мислех: „ Ах, защо  този мъж  ми не беше съпругът ми? Защо трябваше да търся любов от друг човек, а не от този, на който бях отдала  цялото си сърце?”…

-         А сега, дами и господа, време е да свалим маските! – обяви гласът на организаторът на бала.- Време е сънят да стане реалност. Време е да се запознаете на живо с анонимните си партньори!

  Кавалерът ми ме отведе до масата, помогна ми да седна и нежно промълви:

- Да, време е да видя лицето на прекрасната жена, за която от месеци мечтая, и в която мисля, че вече съм влюбен. Сигурно и ти изгаряш от нетърпение да видиш кой съм. Щом музиката спре, предлагам едновременно да свалим маските си.

    В този момент оркестърът спря да свири. Развълнувани, ние бавно свалихме маските си и се вгледахме един, в друг изумени.

     Срещу мен стоеше Милен, съпругът ми, не по-малко изненадан и притеснен от мен. Скочих, грабнах чантата си и избягах навън, а той ме последва тичешком.Едва ли е необходимо да описвам бурята, която се разрази под звездите на  тихото курортно градче. Изненада, болка, обида, порой от обяснения и дъжд от укори… Когато всичко премина и  чувствата ни се поуталожиха, разбрахме, че всичко това е трябвало да се случи.Трябвало е да се случи нещо, което  да ни разтърси, да ни накара да се погледнем лице в лице, да отключи душите ни, да излеем натрупаните в тях мълчания, да  измием със сълзи горчилката, която ни тровеше.. И да отвори очите на сърцата ни.

-         Вярно е, приятелю. – продължи мъжът. – Тази случка, колкото и комична да изглежда от страни,  стана причина да разберем, че в същност, онова, което сме търсили извън домът си, е било само на крачка от нас. Имали сме го, други хора са ни завиждали за него, можели сме да бъдем щастливи до края на живота си с него, но сме му обърнали гръб, занемарили сме го и едва не сме го загубили по своя вина. Любовта е цвете, което трябва да се пази, подхранва  с любов и обгражда с нежни грижи, за да радва  сърцето ни до края на дните ни. Любовта иска внимание, постоянство и взаимност.

Добре, че, макар и късно, разбрахме тези простички истини, от които зависи човешкото щастие!

Преглътнахме нараненото си его, простихме си и си дадохме дума, че ще започнем съвместният си живот отначало. Никога не е късно за това, нали?

      Моята съученичка стоеше безмълвна и слушаше моя разказ. Но в очите й припламваха  топли искрици, а лицето  й  грееше някак  оживено и променено. Стана и ми подаде ръка.

- Радвам се, че се срещнахме, Петьо! Благодаря ти, че сподели с мен тази история! И знаеш ли, прави са  били хората. Никога не е късно да започнем  отначало!