БУМЕРАНГ

   - Танe, не отивай на тази сватба, мила! Моля ти се, не отивай! Сърцето  ми се е свило от страх, усещам че нещо лошо ще се случи!

Тана прегърна майка си, целуна  побелялото й слепоочие  и  галено  се притисна до гърдите й, където неспокойно биеше  разтревоженото от неясно, но тревожно  предчувствие за  надвиснала беда майчино сърце.

-         Мамичко, мила мамичко,  отпусни я най-после тази твоя неспокойна душа! Че какво може да ми се случи на сватба? 

-         Може, дъще, може! Знаеш, че бащата на Райна и  твоя баща  нямат очи да се видят. Първо не  можаха да разделят пустите имоти на дядовците си. После от алчност и ламтеж  се изпокараха  заради интересите на фирмите си и  вече пет години  се гледат като върли врагове, макар, че са от един род – братовчеди. Не сме канени на тази сватба и не сме добре дошли  в дома на чичо ти Димитър…

-         Ех, мамо, вашите кавги и разправии не са и на децата ви.  Ние с Райнето се обичаме като сестри. Може ли  поне отдалеч да не  видя каква  булка е, колко е щастлива днеска?  Няма да влизам в двора им, но на площада пред кметството ще отида и ще я поздравя  след сключването на брака. Виж,  купила съм й  и малък подарък. Евтино е туй  колие, но  туй кристално сърчице ще й  напомня, че  братовчедка й Тана много я обича  и й желае  щастие от цялото си чисто  сърце.

Не се притеснявай,  тази сутрин тате нали каза, че отива  в  София. Нищо няма да разбере.

-         Ех, луди – млади! Не слушате съветите на родителите си,  като  пеперуди  летите право към пламъците, които ще изпепелят крилата ви…-  с глуха въздишка  промълви   майка й, но Тана не я чу, защото бързаше да не закъснее. Тя вече  тичаше към съдбата си, развяла  русата си, къдрава коса, разпиляна  над  стройното й тяло като крила на  светъл ангел…

   Сватбарите  всеки момент очакваха излизането на младоженците, родителите им  и кумовете от ритуалната зала. Тана стоеше  сред  тълпата любопитни хора, дошли да  се порадват на  красивите  младоженци, да  поклюкарстват за тоалетите им, за  украсата на колите, паркирани  на паркинга пред кметството, за  това кой, колко пари ще даде, за да  поведе „булчинското хоро”…А и  като се извъртят  най-близките да водят хорото  с булката и младоженеца, да  се хванат и те, нищо, че не са  поканени официално на сватбата.

    Но този път  непоканените си бяха направили грешно сметката. Младоженците излязоха  развълнувани и щастливи   от ритуалната зала, кумата хвърли над главите им  шепа дребни бонбони, жито и обвити с тюл, привързани с  нежни розови  панделки малки „парашутчета” и благослови новобрачните животът им да е сладък и да бъдат плодовити. Децата се втурнаха да събират  бонбоните, а наетите фотографи  направиха  снимки и  заснеха с камерата  хвърлянето на букета от булката. Но вместо да слезе на площада, където ги очакваше нетърпеливото мнозинство, цялата сватбена процесия се  запъти към  колите  на паркинга. Явно  булчинското хоро щеше да се играе  в луксозния ресторант извън града, където  отиваха само гостите с покани.

    Тана си запробива път през тълпата от разочаровани  „зяпачи” с надеждата  да  стигне до братовчедка си преди да се е качила на колата, за да й честити и даде  подаръчето си.

Младоженецът вече  държеше вратата отворена  и нещо говореше с бащата  на булката, който, наведен над отворения багажник  слагаше  огромен куп  с букети.

 Райна се  канеше да се качи  в бялата лимузина , но щом видя  най-близката си приятелка и братовчедка протегна ръце към нея със щастлива усмивка. Развълнувана, Тана забърза към нея, стиснала  в едната си ръка   красиво опакованата кадифена кутийка  с  колието   и букет от  бели лилии  в другата. Но  този момент  нещо изсвистя  във въздуха над главата  й, удари се  в  джантата на задната гума, рикошира  и  я улучи   право в сърцето.  Тя отвори широко очи, разпери ръце като криле на простреляна в полет птица, изпусна на  земята белите лилии и се свлече  сред тях с болезнен стон.  На гърдите й,  точно над спрялото да бие  моминско сърце, разцъфна  огромна кървава  „роза”.

     Райна изпищя и се спусна към  братовчедка си,  все още невярваща, че  станалото пред очите й е истина.  Стъписаните хора се оглеждаха на всички страни и  развълнувани  се събираха около  рухналото на  площада момиче. Сякаш гръм бе паднал от ясното небе. Все още никой не разбираше причините за  трагедията,  разиграла се пред очите им.  Музиката гърмеше през тонколоните на усилвателите,  шума от потеглящите коли, веселите подвиквания на сватбарите, смеха на децата   и оживените разговори  заглушиха  единствения  изстрел, затова   в първия момент  хората не разбраха какво се случи с братовчедката на  младоженката.

     Но скоро  тревожни викове, женски  плач, клетви  и гневни гласове  прекъснаха  веселбата  и  над площада  вместо празничното настроение надвисна ужасната черната сянка  на смъртта…

    В това време,  оглеждайки се  на всички страни като крадец, от  кулата на  църковната камбанария се измъкна бащата на Тана. Огледа безлюдната улица зад църквата и като  се подсмихваше  и доволно потриваше ръце, се шмугна в една от закътаните алеи  на  парка, където  беше паркирал  взета под наем кола.

-  Развалих  ви  веселбата, а, Митьо!  Ще ми се фукаш ти с бяла лимузина! В луксозни ресторанти сватба ще ми правиш.  Надявам се, че съм стрелял точно и съм те улучил! Няма-
ше как да видя, но чух писъците край колата. Сигурен съм, че днес вместо да ми се перчиш и водиш хорото, в ковчег  ще те  върнат в къщата ти!

    После  нахлупи над очите си  широкопола  шапка, сложи черни очила  и  потегли  по най- глухите улички към София, за да си осигури  алиби.

    Но едва беше  преполовил пътя, когато телефонът му  настойчиво зазвъня.  Отначало  реши да не вдига, но  звъненето  продължи  и  Атанас отби от пътя и спря, за да  разбере кой го търси. Една неясна тревога запълзя в гърдите му:

„ Дали  все пак някой не ме е видял и разпознал? Толкова внимавах, но знае ли се…?” – помисли  той  преди да  приеме разговора.

    В първия момент  помисли, че  някой си прави шега с него. Насреща  мъжки глас  викаше
развълнувано на фона на женски писъци и ридания.:
- Ало, ало, Атанасе, ти ли си? 
    Гласът  беше на съседа му , Димо, а в  отчаяните  ридания разпозна гласа на жена си.  Устата му изведнъж пресъхна. Сърцето му  се разлюля като камбана в гърдите му  и  всичката кръв от сърцето му  нахлу в главата му. Ужасен страх стегна гърлото му  и го задуши.  Все още не разбираше какво е станало,  но  с цялото си същество  усещаше, че не иска да чуе, това, което  съседът му се канеше да му съобщи.

-         Атанасе, където и да се намираш, остави всичко е се връщай вкъщи! Случи се голяма беда. Не можем да успокоим жена ти. Днес, пред кметството са простреляли в сърцето дъщеричката ви, Тана.…

Атанас изпусна телефона и се свлече на колене. Заблъска с юмруци главата си  и  изрева като  ранено диво животно:

-         Какво направих аз?! Какво направих?!  Справедливи, Боже, защо не порази мене, защо не  вкамени  престъпната ми  ръка, не взриви завистливото ми, злобно сърце, ами  наказа грешна-
та ми душа със смъртта на детето ми?

Влачейки се  на колене, Атанас отвори багажника, извади  незаконната ловджийска пушка, която се канеше  да зарови някъде в планината, зареди я, опря дулото  до сърцето си и  стреля  за втори и последен път в този  злокобен ден.

    Пръстът на съдбата  този път  му посочи единственото възможно решение.